Подир случката един срочнослужещ младши сержант и старшина на четирийсет години с жар убеждаваха приятели и началници, че в тътена на бурята са чували гласове. Гласове, изтъкани от самата градушка. Гласове на дяволи. Техните рапорти им осигуриха лечение във Военна болница. С тях се заеха психиатри, което впоследствие се оказа не толкова зле в сравнение с беседите, водени от ВКР и военни следователи с другите участници в инцидента. Дали нещо подобно ставаше и у гърците, никой не узна поне в следващите осем-девет години.
Бурята премина в проливен дъжд буквално за пет минути, а след още няколко секунди небесните стихии врътнаха кранчето до ситен ръсеж. Градоносецът се разтвори в общата облачност. Утихналата местност оглуши хората не по-слабо от одевешните гърмежи на пророка Илия. Или античния Зевс.
Войници, старшини и офицери недоверчиво изпълзяха от укритията си. В калта се топяха преспи ледени късчета с големина на едри орехи.
Откъм българската и гръцката страна погледи опряха граничната полоса… и стреснати възклицания на два езика призоваха православни светци, Дева Мария и копелето ѝ — българите не избогохулстваха, но всичките прошепнаха по едно „Господи“, макар че малцина понечиха да се прекръстят.
По-късните им твърдения, че градушката е обезобразила мъртвото тяло на нарушителя, не хванаха дикиш на разследването… но и не бяха опровергани.
Гърците припряно подканиха българите да си приберат своето, но разговорът на офицерите през браздата продължи още известно време, като низшите чинове бяха прогонени на разстояние, многократно превишаващо дължината на ушите им.
Нещата потръгнаха по регламентираните пътеки на военната бюрокрация, удивително сходна и от двете страни в желанието си да измива ръце и шутира отговорността далеч надолу по йерархичната стълбица.
Все пак се наложи да има наказани, както и наградени. Под покрова на военната тайна и след още една среща на браздата, телефонен разговор и споразумяване с военния аташе в София (при което му предадоха деветнайсет сплескани куршума от М-16), окървавената страница бе затворена и подшита в секретен доклад. Свидетелите на ЧП-то дадоха подписка за неразгласяване.
Малко по-дълго се проточи опознаването на убития трудовак.
Междувременно случилият се партиен преврат в България заглуши трагедията сякаш завинаги.
По-нататъшната съдба на бившия старши лейтенант се оказа рядко щастлива. Разжалван и изритан от войската, той се възползва от драстичните промени, настъпили в страната броени месеци по-късно. Преуспя в цивилния живот повече, отколкото би постигнал под пагон. В началото на възхода си той видя на живо падащи късове бетон от стената в Берлин. Тя му напомни за онова момче, пречупено психически от напрежението на безсмислената работа. И го съжали. Той отля половин чашка шнапс на пода на немския гасщет за упокой на душата му. А после се отби в католически параклис и запали свещ. Този съвсем чужд на войничето човек не знаеше, че в същия ден и час, по същия повод трепна пламъче и в една стара православна черква в България.
А траншеята, доизкопана от друга работна група, не послужи за нищо. Наваля я дебел сняг, пролетни дъждове я срутиха до плитка канавка. Обрасна с млади дръвца, храсти и горска трева, забравена и незапомнена. Знаеха я само диви зверове и неколцина каналджии, които прехвърляха по едно време нелегални гурбетчии в Гръцко.
Ала тя с нищо не им помагаше, не ставаше за ориентир, нито за скривалище, затова рядко някой се замисляше за нея.
Мнозина от онези, които оставих в миналото и зад гърба си, ме жалят. Дори и непознати всъщност хора, особено свидетелите на разстрела. Както и други (слава на слънцето, че не са видели с очите си грозното събитие!) много, много близки ми същества. Ето, за тях ми е мъчно. Утешавам се, че някой ден ще им подшушна истината. Да, ще го направя. Дължа им го.
Особено на Нея…
Донякъде ме е срам. Навярно Тя се досеща, че не бях луднал от умора, друга беше причината да хукна под куршумите. Никой няма вина. За сметка на това, поне знам що е то умирането… гадно нещо е смъртта. Ако по същия начин умират човеците — имат от какво да ги е страх. Не, няма да го забравя, но не ми е приятно да си го спомням.
И случи ли се да се сетя, отдавнашният кошмар ме кара да потръпна за кратко… после усещам напъни да изкривя устни в гнуслива усмивка, а накрая, в знак пред самия себе си, че вече ми е безразличен онзи есенен ден на осемдесет и девета, свивам рамене.
Човешки навик.
► Девет години по-късно:
Два часа след полунощ. Градът бе утихнал, за което немалка заслуга имаше внезапната промяна във времето, последвала поройния дъжд. Тежките горещини свършиха, но на тяхно място вместо свежо късно лято настъпи застудяване — намек за напиращата да встъпи в права есен, а сетне и зима. Синоптиците предвиждаха значително спадане на температурите през следващите денонощия. Вече няколко години подред месец август поднасяше на София подобни изненади. Столицата кихаше и кашляше, проклинаше грипа, хремата и, съвсем парадоксално за случая, правителството.
