Придружена от сестрата, майката слезе в централното фоайе, носейки повития пакет. Тук я чакаха роднини, мъчещи се да изглеждат подобаващо щастливи. Чудно как всички се бяха побрали в прясната гордост на свекъра ѝ — невиждания автомобил „Москвич-408“ (съвсем нов модел, направо от завода!), сребристосив като космическа ракета. Носеха цветя и кутии бонбони за лекарите. В дискретен кафяв плик от амбалажна хартия бълбукаше истинско уиски, което красавецът хирург възмутено понечи да откаже.
— Е, най-после, дай да видя внука! — бодро забуча като йерихонска тръба свекърът, поемайки пеленачето в ръчищата си.
Мъжът ѝ, както винаги плах и вял, се показа иззад рамото на баща си. Празничната микротълпа го избута напред.
— Ах, какъв си ми ти хуууубав! — радваха се гръмогласно наоколо.
Майката упорито търсеше погледа на таткото. Когато накрая успя, се постара да вложи цялото си презрение и обида в това втренчване, което закова нервния мъж пред нея като пронизан с игла бръмбар.
А той я видя погрозняла, уморена, повяхнала. Стори му се, че го зяпа като смахната. Опита да потисне отвращението си, да си я припомни не толкова изпита в лицето и без сенки под очите. Вместо това младият баща се сети колко бе надебеляла жена му, докато траеше бременността.
Той зърна увито в синьо одеялце
Само че каква е неговата бащинска вина във всичко това? Защо на Валентина ѝ трябваше да се инати за секцио, когато настъпи терминът? Нали задействаха всички познанства и връзки, същинско разорение се оказаха подаръците от Кореком… Пък и после, той беше страшно зает, в края на краищата, не всеки ден се случва да ти обсъждат проекта в министерството… Трябваше да се срещне с толкова важни хора… Та нали го правеше за тяхното бъдеще?!
— Иди и виж сина си! — младата майка изсъска думите в очите му с, по собствена преценка, убийствена мощ.
Той едва я разбра, дори първо помисли, че киха, и отдръпна гнусливо лицето си.
Все пак се престраши и надникна в пакета с бебето, окуражаван от продължаващите да разиграват радост роднини.
От пелените изведнъж го зяпнаха две големи, не бебешки, дори не детски внимателни очи, с малко бяло в тях и толкова тъмен ирис, сякаш представляваха чудовищно грамадни зеници. Начинаещият архитект, гордостта на семейството си, а сега и щастлив баща, замря хипнотизиран. Спомни си, че беше имало и трети път, когато животът на това странно дете — не смееше да го назове свой син — е висял на косъм. Повърнало и се задавило. Било спасено след паника в отделението, кислородни маски и изкуствено дишане само заради случайното влизане в стаята на същата тази сестра, дето сега изпраща Валентина. Тя пък какви зелени очища има… и ярък, скандално дълъг маникюр… Не забравиха ли да ѝ донесат швейцарската бонбониера? Сестрата бе толкова грижовна и внимателна с бебето… за разлика от собствената му майка! Къде е била Валя през това време! Пушела в клозета! Горкото детенце, вече му било спряло сърчицето…
Архитект Владимир Чакмаков, млад специалист с големи перспективи в кариерата, тръсна глава, все едно се мъчеше да се освободи от нестихващите в ушите му гласове. Чуваше думите на майка си по адрес на Валентина:
„Тая мърла, тая никаквица“.
И подшушването на баща му:
„
И одеве, на път за болницата:
„Сега ще видиш каква сестричка котка нашия бебчо! Да бях двадесет години по-млад, а? Ха-ха-ха!!!“
— Махнете се — беззвучно прошепна той на гласовете. — Искам да видя своя… своя…
Така и не посмя да произнесе думата дори наум.
Детето го гледаше втренчено и насмешливо.
Нещо се скъса в отличника от гимназията и примерния студент от института. Той отстъпи, без да се опита да докосне бебето. Завъртя се на пети и под учудени погледи, сред стреснати възклицания, избяга през огледално проблясващия портал.
► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:
… Оттатък, в къщошатрата, Странникът продължаваше напевно да разказва на племето своите истории. Редуваше новини със сказания, на които жителите на Селото пригласяха и свиреха.
