Вместо това отстраненият, хладнокръвен вътрешен глас сякаш бе поел контрол над тялото и без да говори на титуляра си, сканираше като робот черния кръг, яростно стъпкван от кльощавите крака на шамана.
Магьосникът се задави насред особено злобна тирада и Радослав се чу да говори:
— Не съм аз…
— Ти си! — изграчи фаморът. — Това е сторено от атълани сторено! Ти си атълан си! Ти си зло си! Махай се! Махай се!! Махай се!!!
Дичо понечи да възрази, но нещо в него се прекърши, счупи се сякаш ледена висулка в сърцето и той се оклюма.
Спомни си предчувствието. Сбогуването. Букетчето цветя в кошницата с храната за из път. Смеха на фаморките. Лукавите им закачливи очи, които сега не отразяваха нищо.
Може би шаманът е прав.
Знам си вината, истинската, не тази, за която гъргориш…
Атълан.
Какво е? Кои са те?
За Мава и Пава вече нямаше никакво значение.
Когато младият мъж захлипа, магьосникът млъкна.
Изсумтя и се обърна.
Скоро шаманът наду старателно почистен рог. Отново зашета. Пак засвири.
Радослав не му обръщаше внимание. Изтръпнал чак отвъд мозъка на костите си, той механично милваше мъртвите фаморки и неподвижно гледаше в една точка.
През това време Муро строеше клада от дървените части на Селото. Няколко по-дребни огъня осветяваха полето на усилията му. С пъхтене влачеше и подреждаше мъртвите върху сетните им постели. Оправяше дрехите им.
При опита на Дичо да му помогне, старецът изпадна в истерия и размаха кремъчна брадва като да гонеше звяр. Повече не обели и дума на младия мъж. Само нечленоразделни възклицания. Радослав се отказа и шаманът се успокои.
В основата на кладата той подреди черепите на предците. На отделен погребален огън, не по-малко грижливо стъкмен от предназначения за загиналото племе, той изгори всички животни. Умело разпалените пламъци насочиха стълб дим право в зенита, като пушекът се размаза от вятъра високо, сякаш под самите звезди, с което хвърли траурен воал връз лика на преполовилите небесния си път луни.
Жарта от огъня подсети Радослав за кучешкия студ наоколо, но той само потрепери и не помръдна от място.
… Кладата за загиналото племе бе готова, когато небето посиня на изток и се препаса с аления пояс на Янкуловата зора. В нея едва искреше Сутрешната звезда.
Цялата нощ младият мъж седя до своите покойнички. Придряма неспокойно и накъсано, сепван от шума на шетащия безспир магьосник.
Призивите на рога привлякоха неколцина оцелели. Деца. Дичо ги съзря да се гушат под импровизиран навес пред пушливо огнище. Шаманът не му позволи да ги доближи. Разлютяваше се дори от опитите му да ги погледне. Младият мъж отново отстъпи с примирение. Раздвижи и разкърши тялото си, но мозъкът сякаш оставаше схванат и студен.
Янкул показа върха на бледото си огнено чело над далечните върхари и въоръженият с тежко ловно копие магьосник тръгна към Радослав. Спря на пет-шест крачки и започна да го плаши с глухи изръмжавания. Явно искаше да го пропъди от последните неприбрани мъртъвци.
Дичо остана безучастен към маймунджилъците на магьосника, но се изправи тежко и понесе на ръце Мава към приготвената клада.
Шаманът се разподскача на място, започна да вие и да размахва копието. Продължаваше да не говори, но всичките му жестове втълпяваха:
„
Лактите на Радослав омекнаха. Той остави девойката и прегърбен, отстъпи окончателно. Ръцете му висяха като скъсани колани. Фаморът повлече телата на момичетата към дървената пирамида.
Когато целият лик на Янкул изгря, кладата пламна.
Вещо подредените дърва горяха като барут. Въздухът бумтеше в сърцето на огъня, пламтящата пазва засмукваше предизвикания от нея вятър и черен дим увлече нагоре неприятната миризма. Нагоре възнесе и пепелта на кремираните.
С риск да бъде опърлен, шаманът стърчеше като кол до пламъците и пееше високо. Зад гърба му се трупаше шепата оцелели хлапета.
Радослав стоеше от другата страна на кладата, хипнотизиран от бушуващия огън. Въздушен порив хвърли в лицето му кълбо тежък, лют и мазен дим, той направи няколко крачки назад и избърса очи.
Дори погребалните пламъци го проклинаха.
Кой бе убил племето? Не бяха зверове. Не личаха хищни зъби. Не бяха и кръвожадни туземци. Нямаше забити копия, наранявания и разрушения, характерни за въоръжена схватка.
Но бе оръжие. Радослав беше сигурен. Не като картечници, минохвъргачки или бойни отровни газове. Дори не микровълнови бластери.
Но нещо… не, не… може би жестока магия?
Сбогом, Село. Сбогом, момичета.
Простете ми.
Шаманът и децата вървяха в мълчалива нишка, Радослав ги следваше от разстояние.
Всеки опит да ги настигне се натъкваше на толкова невъздържана реакция от страна на магьосника, че младият мъж спираше, усещайки в стомаха си болезнени спазми.
