Слънце недосегаемо (роман-изповед) полностью

Сянката протяга гънка мъждукане, сякаш понечва да го погали по косата, той се дърпа крачка назад. Жената не може да го последва. Само казва:

— Учи. Търси. Чакай. Твоят Път не е начертан яко же мост през река, навярно ще трябва да покриволичиш, щом не се получи което бях намислила. Само недей върши щуротии! Опомни се! Варе1 вървя на бой с този свят. Не е най-доброто място да постъпиш така. В най-лошия случай ТУК ще си, дорде пораснеш…

Човекът обмисля всичко чуто досега и изведнъж размахва припряно ръце:

— Лош случай! Какво по-лошо от това, което стана?! Планове! Защо изобщо ме роди в тази скапана страна, щом…

Пляяяс!

Той — а може би и тя — не е очаквал, не е допускал възможността да бъде ударен, ала ето — невероятното се случи. Шамарът не просто пали лицето му, той прониква навътре и жилва жестоко мятащата се в клетка душа. Последвалите думи го стискат за гърлото с остри като бръсначи срички:

— Не смей да издумваш това! Тук е свята земя, ти, пале глупаво! Родът ми преди двайсет и пет иги е отдавал мъртъвците си на Слънцето от тук, от тази страна! И в жилите на хората тукашни и наша кръв тече! И е попивала в тази пръст! Не смей! Едва от половин асу сме напуснали този край, затуй ви доведох и посях за живот, както се бях заклела, тъкмо на тази земя… Откъде да зная колко се е променило… — тонът ѝ омеква. Може би защото стреснатият младеж отстъпва от нея, отдалечава се. — Никъде нямаше да си Вкъщи, освен тук, сине! Не съм носила плътта ти в себе си, ала душата ти беше под сърцето ми. Белязан си от него, няма как. И затова по-голям клетник щеше да бъдеш другаде, миличък… Мъка ми е за теб, но как да ти помогна, как!… Сам трябва да намериш Пътя си, чедо, сам… Постой, прости ми! Синко! Дете…

Но той вече бягаше по склона, кършейки буренака, и продължи да тича с възклицания по коларския път, водещ към тясно шосе. В нощта едва не налетя върху зиданото корито за поене на добитък. Продължи, хукнал презглава, за да не чуе, ако го викат откъм могилата.

Изскочи на шосето, но не спря, макар да го пробождаше отдясно под ребрата, сърцето дудумкаше в гърдите и вече бе невъзможно да определи от коя страна се намира то. С хриптене поемаше тежкия въздух, останал подир отминалия жегав ден. А на върха на хълма бе хладно. Хълцаше и от ридания, топуркаше по асфалта, криволичеше наляво-надясно, както правеха по светло лястовиците ниско над земята.

Спъна се и падна, претърколи се, тялото му избуксува като блокирала гума, той седна със стон от болката в жестоко ожулени длани, колене и лакти, панталонът и ръкавите бяха скъсани.

Седеше и се клатушкаше напред-назад по средата на пътя. Дойде на себе си, с охкане се изправи и куцукайки тръгна надолу по шосето към светлините на селцето, където живееше. Мислите му се въртяха единствено около кислородна вода, бинт и риванолов разтвор. И нещо против главоболие. И някое-друго хапче елениум.

Далеч зад него хълмът бе пуст.

Никой, освен офицерът, отговарящ за работната група, не знаеше за какво ще служи траншеята. Даже и двамата старшини нямаха представа за чий кеф пада толкова копане. Войниците бяха командировани от три поделения и от различни батальони, затова не се познаваха помежду си. И ако в началото проявяваха естественото момчешко любопитство, много скоро бачкането потисна всякакви емоции, освен глуха омраза. Дали в изкопа щеше да легне силов кабел към близката застава, или бе предназначен за свързочна линия, а може би тук щяха да минават някакви тръби — кой му пука? Никой от младежите вече не се вълнуваше от това. Може дори да не послужи за нищо — просто за чанч, колкото да се намира занятие за деветнайсетгодишни глупаци, които нямат достатъчно връзки, за да се уредят на по-скатана служба.

От тях се искаше трап, дълъг седем километра. Широчина — колкото да има място за кирката, лопатата и държащия ги боец, дълбочина — метър и петдесет под терена. Мрачният заядлив старши лейтенант мереше траншеята с разграфен прът. Всички мразеха и пръчката, и офицера.