Отпуснах се на възглавницата и се загледах нагоре в гредите на тавана. След такава заслепяващо силна паника емоциите ми бяха догорели и сега просто се чувствах вцепенена.
— Какво беше?
— Не съм сигурен. Никога не съм питал.
Погледнах обратно към него:
— Пил си го? Какво стана?
— Успях да сляза по стъпалата, преди да припадна, и паднах по лице в езерцето. — Кратка, горчива усмивка пробяга по чертите на лицето му, преди да придобият по-неспокойно изражение. — Докато бях в несвяст, сънувах сънища, свързани с риска. Имах всевъзможни избори и безопасните не водеха доникъде. Беше точно около времето, когато решавах дали да похарча всички онези пари за Фелисия.
— Какво видяхме? Това… нещо, което тя прави, ли е? Нещо от ангелите или… боговете на икорите?
— Мисля, че е каквото тя каза — неща, измъкнати от собствената ни глава.
Образите от съня — или видението — пробягаха светкавично през вътрешния ми взор, а с тях се върнаха и изгарящите емоции. Потръпнах:
— Шибейл попита ли ме дали искам нещо за себе си? Някакво дребно удоволствие или удобство? Или и това съм сънувала? В името на Шестте, дори не съм сигурна какво да вярвам сега.
— Да, попита те нещо подобно.
— Мери също ме попита това в съня. — Претърколих се на хълбок и подпрях буза на ръката си, докато гледах огъня. Чувствах се изцедена и вцепенена. — Предполагам, че си ме чул да я споменавам.
— Да.
И предполагам, си схванал, че…
— Твоята работа си е твоя работа. — Той прокара ръка по гърба ми. — Не си длъжна да ми казваш нищо, което не искаш.
Един пън се размести и нагоре хвръкнаха искри. Проследих полета им и зачаках Яго да каже още нещо. Очаквах ако не осъждане, то поне въпроси. Но той мълчеше и колкото по-дълго мълчеше, толкова повече изпитвах нужда да запълня празнотата:
— Тя е в Осфрид — или беше. Скоро ще навърши четири и пътува към Кейп Триумф с приятели на семейството. Ще бъде там след два месеца.
— Сигурно ти липсва.
Пръстите ми се присвиха, вкопчвайки се в одеялото:
— Понякога боли толкова много, че си мисля, че ще умра. В онзи сън исках да умра.
— Не казвай това.
— Наистина го мисля. Това ужасно чудовище с остри хищни нокти ме разяжда отвътре и съм сигурна, че един ден ще ме погълне напълно.
— Ако не го е направило вече, тогава няма да те погълне. И не става дума за божествено благоволение, Тамзин. Всичко е само твое дело.
Осъзнах, че по бузата ми се стича сълза, едва когато той ми подаде кърпичка. По някакъв начин тази дребна любезност отприщи още сълзи и аз припряно ги избърсах.
— Съжалявам — каза той неспокойно. — Съжалявам, ако съм казал нещо нередно: това е странно за мен.
Успях да се засмея леко и отново попих бузата си.
— О, стига или накрая ще се разплача истински. Това, което казваш, е… — Красивите му очи бяха толкова искрени и сериозни, толкова неспокойни, докато чакаше да чуе какво ще кажа. Това ми дойде в повече и трябваше да отместя поглед: — Ами. Не е… не е нередно. Повярвай ми, обикновено чувам някои доста ужасни неща, когато се спомене тази тема.
— Това, че ти липсва дъщеря ти?
— Не, просто това, че имам дъщеря. Хората обикновено… ами, имат различно мнение за мен след това.
— Хората са глупави — каза той. — До голяма степен мисля за теб същото, което мислех вчера. Само дето сега знам със сигурност, че правиш и невъзможното да стигнеш до Кейп Триумф не само за да можеш да имаш коприна и шампанско.
— Е, няма да имам нищо против коприната, честно казано, но тъкмо сега, след това питие, ми призлява дори само при мисълта за шампанско. — Огледах стаята. — Къде съм и как попаднах тук?
— Отново сме в кулата на Орла — това е стаята, която тя ти даде. След като изгуби съзнание, няколко от служителите при Кладенеца ми помогнаха да те изнеса. Само за твое сведение: свърших по-голямата част от работата. — Той се изправи и преметна крака през ръба. — Добре е да те оставя да си почиваш. Имаш ли нужда от нещо друго?
Хванах ръката му.
— Остани с мен, Яго… не искам да бъда сама…
— Разбира се. — Той изрита ботушите си и се изтегна до мен, като ме взе в обятията си. — Ще остана, докогато искаш.
Облегнах глава на гърдите му и се заслушах в равномерното биене на сърцето му. Докато се унасях в сън, се опитах да се сетя кога за последен път бях разказала на някого за Мери, без да го шокирам. Но не можах да си спомня нито един такъв случай.
Беше странно да съм гостенка на принцесата на икорите — както продължавах да възприемам Орла, независимо от техническите подробности. Тя беше дала разпореждания на слугите си да се погрижат за всичко, от което имахме нужда, и ако беше по силите им, те го осъществиха.
След като Яго се вмъкна обратно в собствената си стая на другата сутрин, открих една прислужница и помолих за вода, с която да се измия, и обясних, че не съм се къпала както трябва, от дни. Преди да се усетя, в стаята ми влязоха слуги с една вана, като довлякоха вътре кофи с гореща вода. Когато по-късно слязохме на закуска, ме попитаха какво искам, и една готвачка незабавно го приготви.
