Хубавото на това да имам работа, заради която трябваше да излизам толкова често, беше, че бях получила добра възможност да изуча града и обитателите му. Макар и представляващ само частица от неговия размер, Констанси не беше толкова различен от пазарния окръг в Осфрид. Хора и коне сновяха по улиците, отправили се по различни задачи, занаятчии изработваха предмети, търговци продаваха стоките си. Обитателите, покрай които минавах, ми се струваха не толкова нелюбезни, колкото предпазливи, но пък и ние бяхме непознати, пристигнали заедно с икори и баланкуанци. Не упражнявахме техните порядки и идвахме от място, което всъщност ги преследваше за тези порядки. Настойчиво се стараех да се държа вежливо и почтително, надявайки се, че жителите на града в крайна сметка ще ни приемат.
Отношението ми сигурно беше постигнало нещо, защото старият обущар, който живееше до Честър Удс, ме поздрави, докато тръгвах с последната си доставка за този ден.
— Накъде сега? — попита той и докосна за поздрав шапката си.
Усмихнах се в отговор, пуснах долу кошниците си и посегнах за ръкавиците си.
— Семейство Рандал, семейство Джонсън и Калвин Милър. После си отивам у дома.
— Пътя покрай потока ли ще хванете?
— Не, аз… — Ръкавиците не бяха в джобовете ми. В името на Шестте. На някое от местата, където спирах днес, ли ги бях оставила? Потиснах една въздишка и вдигнах обратно кошниците. — Извинявайте. Какво казвах? О, ще тръгна по северния път. Така ме упъти някой по-рано.
— Не. Спестете си време по пътя край потока. След като отидете у семейство Рандал, тръгнете към училището и ще се натъкнете на пътечка. Не се тревожете — става по-голяма. Останете на нея, а тя ще се извие нагоре, докато лъкатуши и излиза от града. Минава точно покрай езерцето, на което живее Милър, а после пресича северния път точно на юг от семейство Джонсън.
Имах доста добър усет за посока и се опитах да сглобя всичко.
— Ако е там, където казвате, сигурно съм прекосявала пътя край потока преди.
Той се почеса по челото и кимна:
— Със сигурност. Помните ли една овощна градина? Това е земята на Албърт Трейс, точно на кръстопътя. На север след нея е земята на Джейкъб Робинсън, после фермата на семейство Джонсън половин миля по-късно.
Едва не изпуснах кошниците:
— Имотът на Дж-Джейкъб Робинсън ли?
— Е, той го наема. Сигурно сте минавали и покрай него — има два червени хамбара. — При тези думи обущарят направи гримаса. — Познавате ли го?
— Просто чух името, това е всичко.
— Той ще замине съвсем скоро и прав му път. Не ни трябват неприятности като тези, дето ги създава той. — Обущарят присви очи към небето. — Ако изчакате още час, мога да ви откарам, когато си тръгна към къщи. Пътят край потока минава точно зад дома на Самюъл Коул, а аз живея недалеч след него.
— Не, благодаря. — Вече закъснявах повече от обикновено заради това, че правех доставките на Дамарис. Освен това оформях план. — Обаче го оценявам. Само ще довърша това сега — не искам да карам тези хора да чакат.
Тръгнах си забързано, сърцето ми блъскаше силно. Джейкъб Робинсън! Или Яго Робинсън. Което и да беше, помнех червените хамбари. Трудно беше да не ги запомня, тъй като никоя друга постройка в Констанси не беше боядисана в ярък цвят. Думите на обущаря отекнаха в ума ми:
Но не можех да подмина шанса. Мислех за Мери, както винаги, но след наказанието на Дамарис бях по-мотивирана от всякога да ни измъкна оттук. Всички постоянно казваха, че аз успявам да направя нещата. Беше време да докажа, че мога.
След като оставих последната кошница на една много признателна майка на осем деца, тръгнах обратно по следите си към къщата с два хамбара. От север прииждаха облаци, прогонвайки слънчевия ни ден, и аз ускорих крачка, за да избегна както мразовития въздух, така и хокането, задето съм закъсняла за вечеря.
Домът на Яго Робинсън беше по-скоро колиба, отколкото къща, построен от дънери, посивели от влиянието на природните стихии. Беше на един етаж и имаше малка веранда, която изглеждаше наскоро добавена, ако се съдеше по златистото дърво. По-назад в имота червените хамбари стояха като стражи, а по земята не личаха признаци, че се обработва.
Новата веранда миришеше на кедър и изскърца, когато стъпих на нея. Пуснах празните си кошници и почуках, потривайки ръце, докато чаках. След като отмина около минута, почуках отново и надзърнах в един от тъмните прозорци, надявайки се да разбера дали имаше някого вкъщи.
— Родителите ти знаят ли, че си тук? — Гласът дойде от отвън, не от вътре.
Рязко се завъртях. В края на верандата стоеше мъж с ръце, натикани в джобовете на дълго до коленете доста износено кожено палто. Накриво на главата му се мъдреше измачкана кафява шапка, а ален шал подсигуряваше неочаквано ярко цветно петно в иначе безцветното му облекло.
— Вие господин Робинсън ли сте? — попитах.
Той кимна:
