Сърцето на Гуендолин, пътуваща във времето против желанието си, е разбито. По всичко изглежда, че обяснението в любов на Гидиън е било само преструвка. Но няма място за самосъжаление, защото сега се налага да се погрижи за по-важни неща, като например – да оцелее. Защото конците, които двуличният граф Сен Жермен дърпа в миналото, се затягат в опасна примка в настоящето.На Гуендолин й предстои да разкрие мистерията на кръга на дванайсетте, а също и да узнае каква е нейната съдба. Но най-вече – може ли да бъде излекувано едно разбито сърце…"Зашеметяващ финал! Почитателите на трилогията ще останат очаровани." КЪРКЪС РИВЮС
На всички момичета
с марципанени сърца на този свят
(И имам предвид наистина всички момичета.
Защото чувството е винаги едно и също,
Надеждата е нещо хвърковато -
то, кацайки в душата, те намира,
и пее свойта песничка без думи,
и никога не спира)
— Ще остане грозен белег — каза лекарят, без да вдига поглед.
Пол се усмихна накриво.
— Е, във всеки случай е по-добре от ампутацията, която госпожа Свръхстрахливка предрече.
— Много смешно! — изсъска Люси. — Аз не съм свръхстрахливка, а ти... господин Глупав Лекомисленик, да не си посмял да се шегуваш с това! Знаеш много добре колко бързо може да се инфектира такава рана и в това столетие човек трябва да е щастлив, ако изобщо остане жив. Няма никакви антибиотици надлъж и нашир, а всички лекари са невежи некадърници.
— Е, много благодаря — рече лекарят, докато нанасяше кафеникав мехлем върху току-що зашитата рана.
Пареше ужасно и с голямо усилие Пол успя да се въздържи да не направи гримаса. Надяваше се само да не останат петна върху хубавия шезлонг на лейди Тилни.
— Вие нямате вина за това. — Пол усети, че Люси се постара да прозвучи любезно, дори се опита да се усмихне. Една доста крива усмивка, но в крайна сметка от значение беше доброто й намерение. — Сигурна съм, че давате най-доброто от себе си — рече тя.
— Доктор Харисън е най-добрият — увери я лейди Тилни.
— И единственият... — измърмори Пол, който изведнъж се почувства ужасно изморен.
В сладникавото питие, което му бе дал лекарят, определено е имало приспивателно.
— И преди всичко, най-дискретният — допълни доктор Харисън. Ръката на Пол се сдоби със снежнобяла превръзка. — А и честно казано, не мога да си представя, че след осемдесет години прободните и порезните рани ще се третират по друг начин, различен от този, който приложих аз.
Люси си пое дълбоко въздух и Пол вече подозираше какво ще последва. От кока й се бе освободила една къдрица и с войнствено изражение на лицето, тя я приглади зад ухото си.
— Е, в общи линии може би не, но когато бактериите... това са едноклетъчни организми, които...
— Престани вече, Люси! — прекъсна я Пол. — Доктор Харисън знае много добре какво са бактерии! — Раната продължаваше ужасно да гори, като в същото време той се чувстваше толкова изтощен, че с най-голямо удоволствие би затворил очи, за да подремне малко. Но това само още повече щеше да разстрои Люси. Въпреки че сините й очи блестяха гневно, в тях се криеше притеснение и — дори още по-лошо — страх, бе убеден в това. Заради нея не трябваше да показва нито лошото си здравословно състояние, нито пък собственото си отчаяние. Затова просто продължи да говори: — Все пак не се намираме в Средновековието, а в двайсети век, столетието на революционните открития. Първото ЕКГ отдавна е факт, а от няколко години е известен и причинителят на сифилис и е открито лечение на болестта.
— Явно някой добре е внимавал в час по мистерии. — Сега Люси изглеждаше така, сякаш всеки миг ще избухне. — Колко хубаво!
— А миналата година Мария Кюри е спечелила Нобеловата награда за химия — допълни доктор Харисън.
— И какво точно е открила? Атомната бомба ли?
— Понякога си плашещо невежа. Мария Кюри е открила радио...
— О, затвори си устата! — Люси бе скръстила ръце пред гърдите си, взирайки се ядосано в Пол, и изобщо не забелязваше укорителния поглед на лейди Тилни. — Можеш да се разкараш с твоите лекции! Сега! Можеше! Да! Си! Мъртъв! Би ли ми казал как щях да се справя с цялата тази катастрофа без теб? — На това място гласът й пресекна. — Или как щях да продължа да живея без теб?
— Съжалявам, принцесо!
Тя нямаше и най-бегла представа
— Ха! — изсумтя Люси. — Изобщо недей да ми минаваш с този дълбоко разкаян поглед като на кученце.
— Излишно е да се тормозиш относно това, какво е можело да стане, детето ми — каза лейди Тилни, клатейки глава, докато помагаше на доктор Харисън да прибере инструментите в чантата си. — Нали всичко е минало добре?! В нещастието си Пол извади късмет.
