Той се казва Джак Ричър и е бивш военен полицай. Напуснал е армията след края на Студената война и сега обикаля Америка, необвързан, самотен, без дом, без страх, без цел… До мига, в който вижда своя най-голям враг, когото сам е застрелял. Преди десет години. С два куршума в главата. Видял е как този човек, предал военни тайни на чужди разузнавания и убил партньорката му, потъва в океана.Сега Ричър има цел. Има сметки за разчистване. Защото девизът му е: "Никога не прощавай! Никога не забравяй!" И той се впуска в рискована операция под прикритие, за да постигне това, което някои биха нарекли отмъщение, други възмездие. За него е просто справедливост.
Цивилният полицай слезе от колата си точно четири минути, преди да бъде застрелян. Движенията му бяха такива, сякаш знаеше какво ще се случи. Първо блъсна с крак заяждащата врата, която се люшна встрани, после бавно се извъртя върху протритата тапицерия от винил и положи едновременно и двете си стъпала на асфалта. След това се хвана с две ръце за рамката на вратата и с усилие се надигна, тромаво пренасяйки тежестта на тялото си от ръцете върху краката. Постоя така около секунда на студения въздух, след което се обърна и затръшна вратата след себе си. Остана неподвижен още секунда-две, после пристъпи крачка напред, олюля се и се подпря на предния калник, близо до фара.
Колата му беше седемгодишен „Шевролет Каприс“ — черна, без отличителни знаци, ако не се брояха трите радиоантени и простите хромирани тасове на колелата. Попитайте който си искате полицай и той ще ви се закълне, че „Шеви Каприс“ е най-добрата полицейска машина, произведена някога в света. Човекът, изглежда, беше на същото мнение. Той имаше вид на детектив ветеран, който може да си избере всяка кола от парка на участъка и ако се е спрял на тази вехтория, то е не за друго, а защото така е пожелал. Сякаш новите фордове изобщо не го интересуваха. По движенията и осанката му си личеше, че е човек врял и кипял, който знае какво иска и не се отказва така лесно от навиците си. Беше едър и широкоплещест, с неугледен черен костюм от някаква плътна вълнена материя. Висок, с дебел врат, но прегърбен. Почти старец. Той се озърна в двете посоки — север и юг — на пътя, по който бе дошъл, после извърна глава и хвърли поглед през рамо към портала на колежа. Беше на трийсетина метра от мен.
Порталът на колежа беше само за тежест. Два високи черни стълба се издигаха по средата на голяма, добре поддържана ливада, която започваше направо от тротоара. Между тях бяха окачени две крила от дебели ленти ковано желязо, извити и усукани в причудливи плетеници. Боята — лъскаво черна — изглеждаше съвсем прясна. Сигурно я подновяваха след всяка зима. Освен за тежест и украса порталът явно не служеше за нищо друго. Всеки можеше да го заобиколи, като мине направо през ливадата. На всичко отгоре сега крилата му зееха широко отворени. От портала започваше алея за коли. В тревата зад него, на два и половина метра навътре, бяха забити две ниски метални колчета. С куки. За тях бяха закачени крилата му. За да не се затварят. На около стотина метра навътре се виждаха няколко сгушени една в друга постройки от червени тухли, със стръмни, обрасли в мъх покриви, над които се сплитаха надвисналите клони на дърветата. Алеята минаваше под тунел от клони. Тротоарът също, по цялото си протежение. Всичко наоколо беше обрасло в дървета, които тъкмо започваха да се разлистват. Листенцата им бяха микроскопични, къдрави и нежно зелени. След шест месеца същите тези листа щяха да са големи, разперени, златисти или яркочервени и на същата тази улица щяха да се тълпят фотографи, за да ги снимат за рекламната брошура на колежа.
На двайсетина метра зад полицая и колата му и на около петдесет метра от мястото, където се намирах, се виждаше червен пикал. Беше паркиран плътно до бордюра на отсрещната страна на платното, обърнат с предницата към мен. Боята на каросерията беше поизбеляла; пред решетката на двигателя беше монтирана яка броня от дебели стоманени тръби. Бронята беше боядисана в черно и изглеждаше многократно извивана и изправяна. В кабината на пикала имаше двама мъже. Млади, високи, стегнати, руси. Седяха си напълно неподвижно и гледаха право напред, в празното пространство. Изобщо не поглеждаха полицая. Нито пък мен.
Бях заел позиция на юг от портала. Абсолютно безличният ми кафяв ван без прозорци беше паркиран пред някакъв музикален магазин. Точно такъв, какъвто човек може да види пред портала на всеки колеж — отвън, направо на тротоара, имаше изнесени стелажи с дискове втора употреба, а на витрините бяха разлепени плакати на никому неизвестни рок групи. Бях отворил задните врати на вана. Каросерията беше пълна с кашони. В ръката си стисках пачка хартии. Бях с палто, понеже беше началото на април и сутрините бяха студени. И с ръкавици, тъй като по кашоните — там, където се бяха поразкъсали — стърчаха изкривени метални скоби. Носех револвер, както често ми се случва. Бях го затъкнал направо в панталоните си, отзад на кръста под палтото. Беше „Колт Анаконда“ — огромен, от неръждаема стомана, зареден с патрони .44 калибър магнум. Трийсет и четири и половина сантиметра дълъг и малко под два килограма на тегло. Не беше любимото ми оръжие — тежеше, убиваше ми и ми студенееше на кръста, и изобщо през цялото време всячески ми напомняше за себе си.
