Амандо го разглежда доста продължително. Очите му напомниха на Фрост за очите на кобра: решителни, святкащи и смъртоносни. После влезе в стаята.
— Вие сте Фрост, нали? — Гласът му беше тих, със съскаща нотка.
— Да, сър.
— Изглежда, стоите нащрек. Точно за това ви се и плаща. За в бъдеще не се дръжте толкова драматично. Само аз използвам тази врата. Аз и никой друг. Разбрахте ли?
Фрост постави автомата на облегалките за ръце на креслото.
— Реагирам на звук, сър — отвърна той. — Така са ме обучавали. За в бъдеще ще го запомня, ако имате намерение да ме проверявате. Няма да стрелям.
— Заварих предишния бодигард заспал.
— Тогава сър, имате пълно право да ме проверявате.
Амандо се втренчи във Фрост. Черните му святкащи очи гледаха подозрително.
— Препоръките ви бяха добри. Това, разбира се, е първото ви дежурство. — Тънките устни се изкривиха в подигравателна усмивка. — Нова булка, нали така казват. Стойте нащрек, Фрост. От време на време ще ви проверявам, както проверявам и Марвин — и, след като се обърна, напусна стаята, тихо затваряйки вратата.
Фрост изду бузи. Ако това копеле беше пристигнало три минути по-рано, щеше да го хване да дреме. Взе автомата и го върна на мястото му. Сега беше абсолютно буден.
Значи това бил Дъртия Смрадливец. Вече разбираше защо Марвин беше казал, че Дъртия Смрадливец разваля пейзажа.
Запали цигара, отпусна се в креслото и загледа моторите. Видя как едно от кучетата точи ноктите си в някакво дърво.
Замисли се за шестте нощи, които му предстояха, за това, че трябваше да стои пред тези монитори, в креслото без да знае дали вратата зад него няма тихо да се отвори, и направи гримаса. Може би нямаше да печели шестте стотака на седмица и да получава безплатно храна и покрив толкова лесно, колкото си представяше.
След малко започна да мисли за Марша Гулден. Отново я видя да седи до него в слабо осветения бар руса, със сиво-сини очи, красива.
Наистина ли го мислеше?
Надърви се, докато си я представяше. Погледна часовника си. Беше един и двадесет.
Тя сигурно беше нощна птичка.
На рафта имаше телефонен указател. Отне му не повече от минута да намери номера на Спениш Бей хотел.
— Свържете ме с рецепцията — каза той, когато отговориха.
След миг приятен тих глас се обади.
— С какво мога да ви помогна?
— Мис Гулден пристигна ли вече? — попита Фрост.
— Да, сър.
— Свържете ме.
Пауза, после приятният тих глас попита:
— За кого да предам?
Фрост се поколеба. Щеше ли да си спомни за него? Замисли се за миг, после си каза „Какво мога да загубя?“ и отвърна: „Майк Фрост“.
— Ще почакате ли за миг, мистър Фрост? Мис Гулден може да си е легнала.
Фрост зачака, осъзнавайки, че диша тежко, че ръката, в която държеше телефонната слушалка, беше влажна.
После чу ниския й чувствен глас.
— Здравей, миличък! Значи пристигна!
Фрост си пое дълбоко въздух. От опит знаеше, че му се дава зелена улица.
— Здрасти, скъпа! Мисля за теб през цялото време, откакто се разделихме.
Тя се изсмя.
— Сто на сто. Видя ли се с Джо?
— Видяхме се. Благодарение на теб всичко ми е наред. Кога ще се видим, бейби?
— Джо уреди ли ти нещо?
— Разбира се. Кога ще се видим, за да ти благодаря?
Тя се засмя.
— Как благодариш, Майк?
— Почакай и ще разбереш. Само ми дай шанс да те видя. Кога?
— Човече! Струваш ми се нетърпелив! — Тя отново се изсмя. — Аз също съм нетърпелива. Ела тук утре в дванадесет на обяд. Знаеш ли колко е часът, безумецо? Лягам си.
— В мечтите си ще споделя леглото ти.
Тя се засмя отново и затвори.
Фрост остави бавно телефонната слушалка. Перспективите за утре бяха добри.
Настани се удобно в креслото, запали цигара и зачака нетърпеливо момента, когато Марвин щеше да дойде да го смени.
Портиерът на Спениш Бей хотел, чернокож гигант, блестящ в бледосинята си туника, белите си панталони и черната си шапка, се приближи с достойнство, когато Фрост спря своята T.R.7.
Пазачът повдигна шапката си и загледа Фрост, извивайки изпитателно черните си вежди.
— Да паркирам ли колата, сър? — попита той.
После Фрост видя Марша Гулден да слиза по стъпалата към него.
— Взимам само пътничка — отвърна той и слезе от колата, за да посрещне Марша.
Тя изглежда страхотно, помисли си Фрост. Беше облечена с бял панталон и с прилепнала червена блуза с гол гръб, която едва удържаше тежките, й гърди. Пшеничнорусата й коса падаше като коприна върху силно загорелите й рамене.
— Здрасти, Майк! — възкликна Марша, докато портиерът повдигаше шапката си и й се покланяше. — Аз ще карам — и преди Фрост да успее да я спре, тя се плъзна на шофьорската седалка. — Отиваме на едно място, което не е лесно да се намери — додаде, докато Фрост се настаняваше на седалката до нея. Тя подкара колата с пълна сила по алеята пред хотела, наби спирачките, когато стигна до булеварда, и после пак с пълна сила се включи в движението. — Страхотно! — рече. — Ужасно съм щастлива, че Джо те е уредил.
— Не и без твоето влияние.
Марша се изсмя.
