Тя бутна вратата на килера и дръпна шнура на лампата над главите им. Помещението беше пълно от пода до тавана с картини и скици. Габриел започна да ги преглежда една след друга. Бе забравил колко талантлива беше майка му. Можеше да види влиянието на Бекман, Пикасо, Егон Шиеле и разбира се, на баща й — Виктор Франкел. Имаше дори вариации на теми, които Габриел бе търсил в собствените си творби по онова време. Майка му ги беше доразвила или в някои случаи напълно ги бе унищожила. Тя беше смайващо талантлива.
Циона го бутна настрани и излезе с купчина картини и два големи плика, пълни със скици. Габриел клекна на каменния под и заразглежда творбите, докато тя надничаше над рамото му.
Бяха изобразени сцени от лагера. Деца, наблъскани на койки. Жени, работещи до изнемога над машини във фабрики. Тела, наредени като връзки дърва, чакащи да бъдат хвърлени в огъня. Семейства, притиснали се едни към други, докато газът се сгъстява около тях.
Последната картина показваше самотна фигура — един есесовец, облечен от глава до пети в черно. Това беше картината, която бе видял онзи ден в ателието на майка си. Докато другите творби бяха тъмни и абстрактни, тук имаше стремеж към реализъм и откровение. Габриел се възхити на безупречния й рисунък и стил, преди очите му най-сетне да се спрат на лицето на персонажа. То принадлежеше на Ерих Радек.
Циона му постла да спи на дивана във всекидневната и му разказа
— Преди Бог да сътвори света, имало само Бог. Когато решил да сътвори света, той се отдръпнал, за да направи място за него. Точно в това пространство се образувала вселената. Само че сега в нея нямало Бог. Той създал божествените искри — светлината, — за да бъде поставена обратно в Божието творение. Когато Бог създал светлината и я поставил в творението си, били приготвени специални съдове за нея. Но станала катастрофа. Космическа катастрофа. Съдовете се счупили. Вселената се изпълнила с искри от божествената светлина и чирепи от счупените съдове.
— Това е чудесна притча — каза Габриел, помагайки на Циона да подпъхне краищата на чаршафа под матрака на дивана. — Но какво общо има тя с майка ми?
— Притчата ни учи, че докато искрите на Божията светлина не бъдат събрани заедно, работата по сътворението няма да бъде завършена. Като евреи, това е наш висш дълг. Наричаме го
— Мога да реставрирам много неща, Циона, но се страхувам, че светът е твърде огромно платно, и то с доста големи поражения по него.
— Тогава почни от малкото.
— Как?
— Събери искрите на майка си, Габриел. И накажи човека, който е счупил нейния съд.
На следващата сутрин Габриел се измъкна от жилището на Циона, без да я събуди, и с портрета на Радек под мишница, се затътри надолу по калдъръмените стълби под бледата светлина на зората. Един ортодоксален евреин, който отиваше на сутрешна служба, го помисли за луд и размаха ядосано юмрук. Габриел сложи картината в багажника на колата си и напусна Сафед. Кървавочервеният диск на слънцето се показа над хребета. Долу, в дъното на долината, Галилейско море38 сякаш запламтя.
Той спря в Афула да закуси и остави съобщение на гласовата поща на Моше Ривлин, че се връща в „Яд Вашем“. Когато пристигна, вече наближаваше обяд. Ривлин го чакаше. Габриел му показа портрета.
— Кой го е нарисувал?
— Майка ми.
— Как се казваше тя?
— Ирене Алон, но немското й име беше Франкел.
— Къде е била?
— В женския лагер в Биркенау от януари 1943 до края.
— Походът на смъртта?
Габриел кимна утвърдително. Ривлин го хвана за ръката и каза:
— Елате с мен.
Ривлин настани Габриел на маса в главната читалня на архива и седна пред един компютър. Въведе думите „Ирене Алон“ в базата данни и забарабани нетърпеливо с дебелите си пръсти по клавиатурата, докато чакаше отговора. Няколко секунди по-късно записа пет цифри на едно листче и без да каже и дума на Габриел, изчезна през вратата, водеща към хранилищата на архива. След двайсет минути се върна и сложи една папка на масата. Под прозрачната пластмасова подвързия се виждаше надписът „Архиви на
