— Не искам да убивам стареца — каза Габриел.
— Той не е старец. Носи дрехи на стар човек и се крие зад лицето на старец, но все още е Ерих Радек — чудовището, което е убило дузина мъже в Аушвиц, защото те не са могли да разпознаят пиесата на Брамс. Чудовището, което е застреляло две момичета край пътя в Полша, защото не са пожелали да отрекат зверствата в Биркенау. Чудовището, което е отворило гробовете на милиони хора и е подложило телата им на последно унижение. Старческата немощ не оправдава такива грехове.
Габриел вдигна очи и срещна настойчивия поглед на Шамрон.
— Знам, че е чудовище. Само че не желая да го убивам. Искам светът да узнае какво е извършил този мъж.
— Тогава се подготви да водиш битка с него. — Ари погледна ръчния си часовник. — Ще доведа някой да ти помогне да се приготвиш. Всъщност той трябва скоро да пристигне.
— Защо ми го съобщаваш чак сега? Мислех, че аз съм този, който взема всички решения, свързани с операцията.
— Така е — отговори Шамрон. — Но понякога се налага да ти показвам пътя. Ето затова са старите хора.
Нито Габриел, нито Шамрон вярваха в предвестници или в поличби. В противен случай начинът, по който Моше Ривлин бе доведен от „Яд Вашем“ в тайната квартира в Мюнхен, щеше да хвърли сянка на съмнение в способността на екипа да се справи с предстоящата задача.
Шамрон искаше да се подходи кротко към Ривлин. За съжаление, от булевард „Цар Саул“ бяха поверили работата на двама новобранци от Академията, и двамата с вид на сефаради67. Те решили да установят контакт с Ривлин, докато се прибирал от „Яд Вашем“ към жилището си близо до пазара Йехуда. Ривлин, който бе израсъл в бруклинския квартал Бенсънхърст и все още бе нащрек, когато вървеше по улиците, бързо забелязал, че го следят двама мъже с кола. Той предположил, че са терористи камикадзе от „Хамас“ или двойка улични бандити. Когато колата се изравнила с него и единият пътник помолил да поговорят, Ривлин се втурнал да бяга на зигзаг. За всеобща изненада, тантурестият архивар се оказал неуловима плячка и избягал от своите преследвачи за няколко минути, преди най-накрая да бъде притиснат до стената на улица „Бен Йехуда“ от двамата агенти на Службата.
Той пристигна в тайната квартира в Лехел късно същата вечер, като носеше два куфара, пълни с издирени материали, и готов да се кара относно начина, по който е бил задържан.
— Как очаквате да отвлечете човек като Ерих Радек, ако не можете да хванете един дебел архивар? Хайде — каза той, като дръпна Габриел да се уединят в задната спалня, — имаме да проучим много материали, но разполагаме с малко време.
На седмия ден Ейдриън Картър дойде в Мюнхен. Беше сряда и той пристигна в тайната квартира надвечер, когато здрачът преминаваше в мрак. В джоба на палтото му, марка „Бърбъри“, все още бе паспортът с името Брад Кантуел. Габриел и Шамрон тъкмо се връщаха от разходка в Английските градини и бяха опаковани с шапки и шалчета. Габриел беше разпратил останалите членове от екипа на окончателните им позиции, така че в квартирата нямаше друг персонал на Службата. Беше останал само Ривлин. Той посрещна заместник-директора на ЦРУ бос и с измъкната от панталона риза, представяйки се като Яков. Архиварят бе успял да се приспособи добре към дисциплината, наложена за операцията.
Габриел направи чай. Картър откопча палтото си и тръгна замислено да обиколи апартамента. Той прекара дълго време пред картите. Вярваше в тях. Картите никога не лъжеха. Те никога не ти казваха онова, което смятаха, че
— Харесва ми това, което сте направили с това място, хер Хелер. — Картър най-сетне свали палтото си. — Неомодернистична мръсотия. И миризмата. Сигурен съм, че ми е позната. Ако не се лъжа, идва от Винервалд, който е на една пряка оттук.
Габриел му подаде чаша чай, от чийто ръб още висеше връвчицата на пакетчето.
— Защо си тук, Ейдриън?
— Помислих си, че бих могъл да прескоча дотук и да видя дали не мога да помогна.
— Глупости.
Картър отстрани една троха от дивана и тежко се отпусна, подобно на търговец в края на дълго и безполезно пътуване.
— Честно да си кажа, тук съм по заповед на шефа. Изглежда, го е обхванала сериозна предоперативна треска. Струва му се, че двамата седим на един клон, а вие, момчета, държите триона. Той иска и Управлението да бъде включено.
— Което ще рече?
— Иска да знае плана на играта.
— Ти го знаеш, Ейдриън. Изложих го пред теб още във Вирджиния. Той не е променен.
— Знам плана само в общи линии — отговори Картър. — Сега бих искал да се запозная с детайлите.
— Искаш да кажеш, че твоят директор желае да прегледа плана и да го разпише?
— Нещо такова. Иска също да стоя на страничната линия с Ари, когато той се задвижи.
— А ако му кажем да върви по дяволите?
— Бих предположил, че има петдесет процента вероятност някой да подшушне предупреждение в ухото на Ерих Радек и вие ще го изпуснете. Играй честно с директора ми, Габриел. Това е единственият начин да докопаш Радек.
— Готови сме да действаме, Ейдриън. Сега не е време за полезни съвети от седмия етаж.
Шамрон седна до Картър.
