Сочеше към млад мъж, който едва ли имаше повече от тридесет години. Беше облечен в смокинг с червена папионка, прикрепена от златна игла. Кожата му имаше маслинен цвят, а косато му беше синкаво-черна.
— Помните ли името му?
Тя поклати глава.
Джейсън се измъкна от сепарето и тръгна към съдържателя, който имаше приятелски открито момчешко лице. Стигна до бара и го потупа по рамото.
— Извинете, аз съм доктор Джейсън Хауърд от Бостън — представи се той.
Собственикът се обърна, на лицето му се появи изкуствена усмивка.
— Много ми е приятно — каза той. — Аз съм Себастиан Фран. Добре дошъл в „Тотем“…
— Мога ли да поговоря с вас?
Усмивката на младия мъж се стопи.
— Какво желаете?
— Ще ми трябват няколко минути, за да ви обясня…
— Много съм зает — отряза го Фран, — Може би по-късно.
Неподготвен за толкова категоричен отговор, Джейсън остана безмълвен, докато Фран си пробиваше път към клиентите в дъното на бара. После усмивката му се върна.
— Какво стана? — попита го Керъл когато се върна обратно в сепарето.
— Нямах късмет — призна той. — Прелетях пет хиляди километра, а този тип дори не пожела да разговаря с мен!
— В този бизнес хората са предпазливи — поклати глава тя. — Май ще е по-добре да опитам аз.
Без да чака съгласието на Джейсън, тя стана и излезе от сепарето, а той безмълвно гледаше как грациозната и фигура си пробива път към съдържателя. Докосна го по ръката и каза нещо, онзи кимна и се обърна по посока на Джейсън. След няколко секунди кимна повторно и се оттегли, а Керъл побърза да се върне на масата.
— След минутка ще е тук — съобщи тя.
— Какво му казахте?
— Спомни си коя съм — простичко отвърна момичето.
Какво ли означава това? — запита се Джейсън, после тръсна глава:
— А Хейс спомни ли си го?
— О, да, без проблеми…
И наистина, само десетина минути по-късно Себастиан Фран направи един пълен кръг из заведението и спря при тяхната маса.
— Моля да ме извините за грубото отношение. Не знаех, че сте приятели.
— Няма нищо — махна с ръка Джейсън, без да е напълно сигурен какво има предвид мъжът срещу него. Но тонът му беше много приятелски.
— Какво мога да направя за вас?
— Керъл казва, че помните доктор Хейс.
Себастиан се обърна към младата жена:
— Мъжът, с когото бяхте последният път?
Тя кимна.
— Разбира се, че го помня. Той беше приятел на Артър Колър.
— Дали ще си спомните за какво разговаряхте? — попита с надежда Джейсън. — Това може да се окаже много важно…
— Джейсън работеше заедно с Алвин — вметна Керъл.
— Нямам никакъв проблем да си спомня и веднага ще ви кажа — кимна Себастиан. — Човекът искаше да го водя за сьомга.
— На риболов!? — възкликна Джейсън.
— Да. Каза, че иска да хване няколко големи парчета, но не му се ходи прекалено далеч. Казах му да отиде до Сидар Фолс.
— И това е всичко? — попита със свито сърце Джейсън.
— Говорихме десетина минути и за „Сиатъл Суперсоникс“ — сви рамене съдържателят.
— Благодаря, че ни отделихме от времето си — каза Джейсън.
— Няма нищо — усмихна се Себастиан и стана. — Съжалявам, но трябва да продължа с обиколката си.
Ръкуваха се, човекът ги покани да се отбият пак, после се разделиха.
— Не мога да повярвам — прошепна Джейсън. — В момента, в който напипам някаква следа, всичко изведнъж се оказва майтап… Риболов!
По молба на Керъл се задържаха още половин час, за да изгледат програмата. Когато най-сетне се прибраха в хотела, Джейсън се чувстваше напълно изтощен. Часът беше четири сутринта в четвъртък според Източното време измерване. Набързо се съблече и се мушна между чаршафите. Посещението в клуб „Тотем“ се оказа пълно разочарование и сега цялата му надежда бе насочена към университета на щат Вашингтон. Вече се унасяше, когато на междинната врата се почука. Керъл обяви, че не може да спи и на всичкото отгоре умира от глад. Не биха ли могли да си поръчат нещо в стаята? Джейсън се чувстваше длъжен да бъде кавалер и кимна с глава. Поръчаха бутилка шампанско и чиния пушена сьомга.
Керъл седна на ръба на леглото му. Беше облечена в тясна плетена роба, пръстите и елегантно държаха хапките с риба и кракерси. Започна да говори за детството си, преминало в околностите на Блумингтън, Индиана. Джейсън мълчеше и слушаше, изненадан от словоохотливостта и. Като малко момиче живеела във ферма и всяка сутрин преди училище трябвало да дои кравите. Той ясно си я представи как го прави, вероятно, защото свежестта и някак се връзваше именно с такава дейност. Но продължаваше да му бъде трудно да свърже някогашния и живот с това, което вършеше днес. Много му се искаше да разбере как е поела по този път, но не смееше да попита. Освен това изтощението му постепенно взе връх и клепачите му натежаха. Скоро потъна в дълбок сън. Керъл внимателно го покри с одеалото и се прибра в стаята си.
Джейсън рязко се събуди и погледна часовника си. Беше пет сутринта. Или осем в Бостън — обичайното му време за тръгване към болницата. Дръпна завесите и огледа кристално чистото небе. В далечината се виждаше фериботът, който свързваше Пъджет Саунд със Сиатъл, който оставяше след себе си дълга пенлива диря.
