Сега саундтракът се състои от хиляди хора, говорещи на различни езици под пронизителния, лайнарски кикот на Л. Боб Райф.
— Това е чудото на езиците — надвиква Райф врявата. — Аз разбирам всяка дума, казана от тези хора. Ти можеш ли, братко?
— Йо! Я излез оттам, партнер!
Хиро вдига поглед от картата. В офиса няма никого освен Библиотекаря.
Образът се разфокусира, издига се и напуска полезрението му. Хиро гледа през предното стъкло на фургона. Някой току-що е махнал очилата от лицето му. Не е Виталий.
— Тук навън съм, очилатко!
Хиро поглежда през прозореца. Уай Ти — виси на една ръка отстрани на микробуса и държи очилата му в другата.
— Прекалено много време прекарваш очилат — казва тя. — Пробвай малко Реалност, пич.
— Там, където отиваме — отвръща Хиро, — ще вкараме толкова Реалност, че няма да ми понесе.
Докато Хиро и Виталий наближават широкият магистрален надлез, където ще се състои тазвечерния концерт, качеството на фургона, че е направен от твърдо желязо, привлича Магнапуните като сладкиш — хлебарките. Ако знаеха, че в колата е самият Виталий Чернобил, тия щяха да откачат, щяха да спрат мотора. Но в момента те се закачат за всичко, което вероятно се е насочило към концерта.
Когато наближават надлеза, шофирането се превръща в загубена кауза — толкова нагъсто и толкова многобройни са трашърите. Все едно да си сложиш „котки“ и да се опиташ да минеш през стая, пълна с кученца. Налага се да си пробиват път, да надуват клаксона, да мигат с фарове.
Най-сетне стигат до плоската платформа на голям камион — сцената за днешния концерт. До него има още един камион, натоварен с усилватели и друга озвучителна апаратура. Шофьорите на камионите — репресирано малцинство от двама души — са се оттеглили в кабината на камиона с оборудване да пушат цигари и да зяпат със злост гъмжилото от трашъри — техните заклети врагове в хранителната верига на магистралите. Няма да излязат доброволно чак до пет сутринта, когато се разчисти пътят.
Двама от „Стопените“ стоят и пушат цигари — държат ги с два пръста по славянски маниер, като стрелички. Стъпкват фасовете на бетона с евтините си винилови обувки, притичват до фургона и почват да разтоварват апаратурата. Виталий си слага очила, включва се към един компютър в камиона с озвучаването и почва да настройва системата. В паметта вече има триизмерен модер на надлеза. Той трябва да измисли как да синхронизира закъсненията на всичките различни струпвания на тонколони, за да максимализира количеството на гадното трещящо ехо.
Подгряващата група — „Блънт Форс Травма“, започва към девет часа. Още при първия мощен акорд цяла камара евтини, взети на старо тонколони дава на късо. Жиците хвърлят искри във въздуха и препращат дъга от хаос из скупчените скейтъри. Електрониката на камиона с оборудването изолира изгърмялата верига и я прекъсва, преди да стане нещо лошо и някой да си изпати. „Блънт Форс Травма“ свирят нещо като спийд реге, силно повлияно от антитехнологичните идеи на „Стопените“.
Тези момчета ще забиват сигурно час, а после очакваме с нетърпение два часа Виталий Чернобил и „Стопените“. А ако дойде и Суши Кей, той е поканен пред микрофона за гост-участие.
За всеки случай — ако вземе, че стане — Хиро се оттегля от изпадналия в делириум център на тълпата и започва да кръжи напред-назад по краищата й. Уай Ти е някъде вътре, но няма смисъл да я издирва. И без това ще я е срам да я видят с дъртак като него.
Сега, когато концертът вече тече с пълна пара, той сам ще се погрижи за себе си. Няма кой знае каква работа за Хиро. Освен това по границите и преходите стават интересни неща — не е като в средата, където всичко е едно и също. По края на навалицата, там, където светлините се стапят в сянката на надлеза, може би се случва нещо.
Тълпата по краищата изглежда доста типична за опаката страна на надлез в Ей Ей посред нощ. Има доста големичък бедняшки квартал от закоравели негодни за назначаване пичове от Третия свят, плюс тук-таме шизофреници от Първия, отдавна изпепелили мозъците си в лъчистата жар на собствените си измислици. Мнозина от тях са се измъкнали от своите преобърнати контейнери за боклук и кашони от хладилници, за да стърчат на пръсти по края на тълпата и да се взират в шума и светлината. Някои изглеждат сънливи и обзети от благоговение, а пък други — набити латинци — като че цялото това нещо ги забавлява. Подават си цигари и клатят невярващо глави.
Тази територия е на „Криле“6. „Криле“ искаха да поемат охраната, но Хиро, поучил се от Алтамонт7 реши да поеме риска да ги отреже. Вместо това нае „Твърдата ръка на закона“.
