Господин Карузо беше от Ню Йорк. На панаира на работните места неговият щанд беше сред най-популярните. Беше разположен на голямо изложбено пространство в Съюза. Залата бе декорирана като въображаемо кръстовище. Две „шосета“ я разделяха на четири квадранта и всички франчайз компании и националности държаха щандове покрай тях. Бърбклавите и другите компании държаха сергии, скрити сред „уличките“ от предградията вътре в квадрантите. Щандът на Нова Сицилия на господин Карузо се намираше точно на кръстопътя на двете шосета. Десетки небръснати абсолвенти от бизнесучилището се бяха наредили там на опашка за интервю, но господин Карузо забеляза наредилия се Джейсън, отиде право при него, измъкна го от опашката и го гепи за делтоидите. Всички останали абсолвенти зяпаха завистливо момчето. Това го накара да се почувства добре, наистина нещо особено. Тъкмо такова чувство той придоби за Нова Сицилия: персонализирано внимание.
— Е, смятах да се явя на интервю тук, разбира се, и в Големия Хонконг на господин Ли, защото много се интересувам от високи технологии — обясни Джейсън в отговор на бащинското запитване на Господин Карузо.
Господин Карузо го стисна, ама здравата. Гласът му произнесе, че бил болезнено изненадан, но не било задължително мнението му за Джейсън да пострада, поне не засега.
— Хонконг ли? К’во ша прай умно бяло момче кат’ тебе в шибано нипско предприятие?
— Е, технически погледнато, те не са нипчета, което е галено от нипонци — обясни Джейсън. — Хонконг е преимуществено кантонско…
— Всичките са нипчета — отсече господин Карузо. — И знайш ли що ти го казвам? Не че съм нек’ъв шибан расист, щото не съм. А щото за тях — за тия хора, р’бираш ли, за нипчетата — всички ние сме чужбински дяволи. Така ни викат. Чужбински дяволи. На тебе как ти са харесва т’ва?
Джейсън само се разсмя одобрително.
— След всичките добрини, дет’ им ги сторихме. Ама тука, в Америка, Джейси, ние всичките сме чужбински дяволи, нал’ тъй? Всичките идваме отнякъде, без шибаните индианци. Ти нема да се явяваш на интервю в Народа на Лакота, нал’тъй?
— Не, уважаеми господин Карузо — отвърна Джейсън.
— Убаво си го намислил. Съгласен съм. Отдалечавам се от основната си мисъл, която е, че щом всичките си имаме уникална етническа и културна самоличност, тре’а да са фанем на работа в организация, която уникално уважава и се стреми да запази тез характерни самоличности — кат’ ги сплоти заедно в едно функциониращо цяло, р’бираш ли?
— Да, схващам мисълта ви, господин Карузо — отвърна Джейсън.
Господин Карузо вече беше успял да го отведе настрана и го разхождаше по едно от двете метафорични Шосета на възможностите.
— Виж, сещаш ли са за някои бизнес-организации, дет’ са вместват в тоя шибан списък, Джейси?
— Ами…
— Не и шибания Хонконг. Той е за бели хора, дет’ искат да са жълтури, ама не могат, не го ли знайш? Ти не щеш да си жълтур, нал’тъй?
— Ха-ха. Не, уважаеми господин Карузо.
— Знайш ли к’во подочух? — господин Карузо пусна Джейсън, обърна се и застана плътно до него, гърди в гърди, а пурата му забръмча до лявото ухо да Джейсън като пламтяща стрела, докато жестикулираше. Това беше поверителна част от разговора, малък анекдот между двама мъже. — В Япония, ако са издъниш, требе да си отрежеш пръст. Клъц. И толкоз. Честна дума. Не ми ли вярваш?
— Вярвам ви. Но Япония не се изчерпва с това, уважаеми господине. Това е само в Якудзата. Японската мафия.
Господин Карузо отметна глава, разсмя се и пак прегърна Джейсън през раменете.
— Знайш ли, Джейсън, кефиш ма, наистина — рече той. — Японската мафия. Я ми кажи, Джейсън, да си чувал некой да вика на нашта работа „Сицилианската Якудза“, а?
Джейсън се разсмя.
— Не, господине.
— И знайш ли що така? Знайш ли? — господин Карузо бе стигнал до сериозната и съдържателна част от речта си.
— Защо е така, уважаеми господине?
Господин Карузо извъртя Джейсън така, че сега и двамата съзерцаваха извисяващата се в края на шосето статуя на Чичо Енцо, възправена над кръстовището като Статуята на свободата.
— Щото тя е само една, синко. Само една. Е ти мойш да станеш част от нея.
— Но конкуренцията е такава, че…
— Какво? Я го чуйте! Че ти завърши със среден успех три, бе! Ша им разгониш фамилията, синко!
Господин Карузо, като всеки друг собственик на франчайз, има достъп до Териториянет, многофункционалната регистрационна служба, използвана от Нова Сицилия, за да следи така наречените „зони на възможности“. Той отведе Джейсън обратно на щанда — покрай всички онези клети тъпанари, чакащи на опашката, които страшно се хареса на Джейсън — и влезе в мрежата. На Джейсън му остана само да си избере район.
— Имам един чичо, който притежава автоборса в южна Калифорния — обясни момчето. — Знам, че районът се развива с бурни темпове и…
— Зони на възможности колкото си щеш! — възкликна господин Карузо и тресна по клавиатурата със замах. После извъртя монитора, за да покаже на Джейсън карта на областта Лос Анджелис, пламтяща от алени петна — територии, над които никой не е проявил претенции. — Избери си, Джейсенце!
