Антигероят Хари Хуле, полицейският инспектор на международно признатия кримиавтор Ю Несбьо, се завръща в смразяващ трилър, който ще го приближи до ръба на лудостта.Осло през ноември. Паднал е първият сняг. Момче на име Юнас се събужда през нощта и открива, че майка му я няма. Поглежда през прозореца и вижда на студената лунна светлина снежния човек, който по-рано същата вечер се е появил необяснимо в двора им. А около врата на снежния човек е увит розовият шал, който детето е подарило на майка си за Коледа.Хуле прозира връзка между заплашително писмо до него и изчезването на майката на Юнас, вероятно и на още дузина жени, потънали в неизвестност все по първи сняг. Със задълбочаването на разследването усещането му, че е пионка в ужасяваща игра, става все по-осезаемо, а убиецът създава и постоянно променя правилата.Свиреп, напрегнат, с брилянтно развити образи и просмукана от злокоба атмосфера, "Снежния човек" е наелектризираща творба от един от най-добрите криминални автори на нашето време.
В този ден падна първият сняг. Без никакво предизвестие в единайсет часа преди обяд от безцветното небе се посипаха едри снежни парцали и подобно на армада от Космоса, превзеха полята, градините и ливадите в квартал „Румерике“. В два часа снегорините в близкото до Осло градче Лилестрьом се хванаха на работа. Когато в два и половина Сара Квинеслан бавно и предпазливо подкара своята тойота „Корола“ между къщите по улица „Коло“, ноемврийският сняг вече бе покрил хълмистата местност с бяла пухена завивка. Къщите ѝ изглеждаха различни на дневна светлина. Замалко да подмине входа към гаража. Удари рязко спирачки и гумите поднесоха леко. От задната седалка се чу стон. В огледалото зърна недоволната физиономия на сина си.
— Няма да се бавя, хлапе — обеща тя.
Голям черен правоъгълник пред гаража нарушаваше целостта на бялата покривка: явно допреди малко там бе стоял товарният микробус. В гърлото ѝ заседна буца. Само дано не е закъсняла.
— Кой живее тук, мамо? — попита момчето.
— Мой познат — отвърна тя и погледна в огледалото как изглежда прическата ѝ. — Само десет минути, приятелче. Ще оставя ключа в стартера, за да слушаш радио.
Излезе, без да изчака отговор, и притича към вратата, където бе влизала безброй пъти, но не и посред бял ден — не желаеше да рискува да я забележат любопитните съседи. Вечерните посещения също не изглеждаха невинно, разбира се, но все пак ѝ се струваше по-редно човек да върши такива неща след залез-слънце.
Чу как звънецът избръмча вътре като пчела в буркан със сладко. Докато чакаше с нарастващо отчаяние, огледа прозорците на съседните къщи. Не издаваха какво става вътре, само отразяваха черни, оголени ябълкови дръвчета, сиво небе и млечнобял пейзаж. Най-сетне към вратата се приближиха стъпки и тя си отдъхна. Само след миг се озова в обятията му.
— Не си отивай, любими — простена тя, а сълзите напираха да разстроят гласните ѝ струни.
— Принуден съм — отвърна той, все едно се бе уморил да го повтаря.
Ръцете му се плъзнаха по познатите извивки на тялото ѝ: това никога нямаше да му омръзне.
— Не, никой не те принуждава — прошепна тя в ухото му. — Ти искаш да си тръгнеш. Не издържаш повече.
— Няма нищо общо с нас двамата.
В гласа му се прокрадна доловима нотка на раздразнение, докато силната му нежна ръка погали талията ѝ и се мушна под полата ѝ. Приличаха на отлично сработена танцова двойка, в която всеки познава до най-малки подробности движенията, стъпките, дишането и ритъма на другия. Първо бялата любов. Приятната. После черната. Болезнената.
Ръката му се плъзна над палтото ѝ. Опитваше се да напипа гърдата ѝ под дебелия плат. Зърната ѝ не спираха да го удивляват и той винаги се стремеше да ги докосне. Вероятно защото самият той нямаше.
— Пред гаража ли паркира? — попита той и ощипа силно зърното ѝ.
Тя кимна и усети как болката прониза мозъка ѝ като сладострастна стрела. Утробата ѝ се разтвори в очакване на пръстите му, които след секунди щяха да се плъзнат в нея.
— Малкият чака в колата.
Ръката му замръзна.
— Нищо не съм му казала — простена тя, доловила колебанието му.
— А мъжът ти? Къде е?
— Ти как мислиш? На работа, къде другаде.
Дойде нейният ред да прояви раздразнение. Ядоса се, защото бе намесил съпруга ѝ в разговора, а винаги когато ѝ се налагаше да говори за него, я обхващаше гняв. Освен това тялото ѝ искаше да се слее с него веднага, незабавно. Сара Квинеслан свали ципа на панталона му.
— Недей… — спря я той и стисна китката ѝ.
С другата си ръка тя му удари шамар. По бузата му се разля червено петно. Погледна я слисан. Тя се усмихна, сграбчи гъстата му черна коса и придърпа лицето му към своето.
— Отивай си, щом си решил — просъска тя. — Но преди това ще ме изчукаш. Ясно ли е?
Горещият му дъх я лъхна на мощни вълни. Удари го още веднъж. Членът му в другата ѝ ръка набъбна…
Тласъците ставаха все по-силни, но всичко приключи. Тя вече не чувстваше нищо, магията изчезна, напрежението се изпари и остана само отчаянието. Губеше го. Губеше го в момента, докато лежеше под него. Колко години прекара в копнежи, колко сълзи изплака, колко предварително обречени на неуспех неща направи заради него. А той не ѝ даде нищо освен едно.
Застанал в долния край на леглото, той затвори очи. Сара се взираше в гърдите му. В началото ѝ се струваше странно, но с течение на времето бялата гладка кожа на гърдите му започна да ѝ харесва. Гърдите му напомняха древните статуи, където скулпторите от благоприличие не са изобразявали зърната.
