През XIX век, когато китайките са бинтовали краката си и са живели почти в пълна изолация, жените в провинция Хунан са общували помежду си с древен писмен код — нюшу. Изписани върху ветрила и избродирани на кърпички, символите на тази тайна писменост разкриват техните радости, страдания и стремежи. Именно нюшу свързва две момичета в приятелство, което оставя трайна следа в живота им. В дома на Лилия е донесено ветрило с предложение да се сприятели със Снежно цвете. От този момент нататък двете намират емоционален пристан от всекидневните трудности, доверявайки една на друга най-съкровените си мечти и тайни. Лилия и Снежно цвете сключват уредени бракове, познават радостта от майчинството, преживяват времена на глад, чума и бунтове, но остават неразривно свързани. Докато едно недоразумение не поставя приятелството им под въпрос. Историческата достоверност, вплетена в елегантна и емоционално наситена проза, ще очарова почитателите на "Мемоарите на една гейша".
В романа се придържам към традиционния начин за означаване на датите според китайското летоброене и китайския лунен календар. Третата година от царстването на император Даогуан, когато Лилия е родена, съответства на 1823 г. Тайпинското въстание обхваща периода между 1851 и 1864 г.
Смята се, че
В моето село наричат жените като мен — осемдесетгодишната вдовица — „онези, които още не са се преселили в отвъдното“. Сега, когато съпругът ми е на оня свят, дните ми се струват дълги. Отбраните гозби, които Божур и останалите жени приготвят за мен, не ми се услаждат. Щастливите събития, тъй често навестяващи дома ни, не ме карат да тръпна в очакване. Вълнува ме единствено миналото. Най-сетне мога да споделя онова, което през годините, в които бъдещето ми зависеше от родителите ми, и после, когато живеех като храненица на трапезата на съпруга си, не бе възможно да разкрия. Цял един живот очаква да бъде разказан сега, когато вече нямам какво да губя и когато малцина от онези, които бих могла да засегна, са сред живите.
Живяла съм достатъчно, за да познавам отлично достойнствата и недостатъците си, които нерядко се случваше да съвпадат. През целия си живот съм копняла за любов. Знаех, че като момиче, а впоследствие — като жена, не ми се полага да искам или да очаквам да я получа, но аз въпреки това се стремях към нея и именно в това неуместно желание се коренеше всяка беда в живота ми. Мечтаех да получа внимание от майка си, а постепенно и да спечеля любовта й — нейната и на останалите членове на семейството ми. Затова проявявах покорство — най-доброто качество, което едно момиче трябва да притежава, — ала и прекалена готовност да угодя на желанията им. Надявайки се дори на малко късче топлинка, се стараех да оправдая очакванията на семейството си — а именно да постигна най-миниатюрните нозе в окръга — и позволих костите ми да бъдат счупени, а стъпалата ми — изваяни в по-изящна форма.
Когато болката ставаше непоносима и сълзите ми мокреха окървавените бинтове, майка ми нежно ми нашепваше окуражителни слова — да потърпя още час, ден, седмица и да не забравям наградата за търпението, която ще бъде моя, ако издържа още мъничко. Така тя ме възпита да понасям не само физическите изпитания като бинтоването и раждането, но и по-мъчителните терзания на сърцето, ума и душата. Изтъкваше недостатъците ми и ме учеше да ги превръщам в свое преимущество. По нашия край наричаме този вид майчина любов „тън ай“. Знам от сина си, че този израз се изписва с два йероглифа от мъжкото писмо: първият означава „болка“, вторият — „любов“. Такава е природата на майчината обич.
Бинтовете промениха не само формата на стъпалата ми, но и характера ми и по някакъв странен начин като че ли този процес продължи през целия ми живот, преобразявайки ме от послушно дете в решителна девойка, а по-късно — от млада жена, готова да се прекланя безрезервно пред желанията на семейството на съпруга си, в най-високопоставената дама в окръга, в чиято власт бе да налага строги правила и порядки. На четирийсетгодишна възраст твърдостта, добита при бинтоването, се бе просмукала през превръзките на златните ми лотоси1 до сърцето и то така здраво се бе вкопчило в чувството за оскърбеност и онеправданост, че бях загубила способността си да прощавам на онези, които обичах и които също ме обичаха.
Единствената форма на бунт, която си позволих, бе
