Клуб "Кемъл" отново се завръща! Този път чудатите теоретици на конспирацията се събират, за да помогнат на своя водач Оливър Стоун, който току-що е застрелял шефа на американското разузнаване Грей и сенатора Симпсън. Преди шест месеца е загинал един от членовете на клуба и оттогава останалите не са виждали Оливър. Но те се досещат кой е ликвидирал виновниците за нелепата смърт на приятеля им. Оливър има и друга причина да раздава собствено правосъдие — преди близо 30 години Грей и Симпсън са убили съпругата му и са отвлекли дъщеря му като наказание за искането му да напусне отряда за политически "мокри поръчки" на ЦРУ и правителството. Сега Оливър Стоун е най-издирваният убиец в Америка. Но не само от ФБР. Един човек от миналото му го иска мъртъв, и то веднага. А членовете на клуб "Кемъл" го искат жив и са готови да рискуват живота си, за да го спасят. Часове след двата фатални изстрела Оливър пътува с влак за Ню Орлиънс с надеждата, че след урагана "Катрина" наемат строителни работници на черно. Във влака обаче става побой, добрият самарянин Оливър се намесва и трябва да слезе на първата гара, за да избегне проверката на документите. Внезапното прекъсване на пътуването му го отвежда в едно миньорско градче, където постоянно се случват загадъчни инциденти. Самият Оливър на няколко пъти е на косъм от смъртта. А човекът от миналото вече е надушил следите му. Членовете на клуб "Кемъл" също. Кой ще го открие пръв?
В памет на баща ми
Заливът Чесапийк е най-обширната делта в Америка. Дълъг е близо 320 километра, а басейнът му обхваща 166 000 квадратни километра площ; в него се вливат повече от 150 реки и потоци. Там гнездят безброй видове птици, водата гъмжи от риба, а бреговете му са любимо място за почивка на легиони туристи с техните яхти и лодки. Заливът е забележително творение на природата и смайва с красотата си, освен ако не ти се налага да плуваш в него призори, в разгара на гръмотевична буря. Тогава той е отвратително място.
Оливър Стоун изскочи на повърхността и напълни дробовете си с тежкия солен въздух. Един умиращ от жажда сред милиарди тонове вода. Продължителното гмуркане го бе отвело доста по-надълбоко, отколкото е здравословно. Но когато човек скача в разгневения океан от десетметрова скала, трябва да е доволен, че сърцето му изобщо продължава да бие. Огледа се, но не откри нищо красиво наоколо. При всяка мълния, осветяваща околността, зърваше високата скала, на която беше стоял преди миг. Прекарал не повече от минута във водата, той вече усещаше как студът вледенява костите му въпреки неопреновия костюм под дрехите. Смъкна подгизналите панталони, риза и обувки и заплува на изток. Не разполагаше с много време.
Двайсет минути по-късно се насочи към брега с натежали като цимент крайници. Някога можеше да плува цял ден, без да се умори, но вече не беше на двайсет. Дори не беше и на петдесет, по дяволите. В момента искаше само едно — твърда земя под краката си. Ролята на риба вече го изтощаваше.
Не след дълго забеляза пукнатината в скалите и заплува натам. Измъкна се от тежкия прибой с цената на огромни усилия и най-после се озова на твърда земя. Изтича към един голям заоблен камък и извади сак с дрехи, който по-рано беше скрил там. Изхлузи неопрена, избърса се с хавлиена кърпа, облече дрехите и обу леките маратонки. Напъхан в сака заедно с няколко едри камъка, непромокаемият костюм потъна в бурните води на Атлантическия океан, където по-рано бе запратена и старата снайперска пушка с оптически мерник. Отказал се от позицията на професионален килър, Стоун се надяваше да поживее като обикновен гражданин. В момента не се вълнуваше как ще си изкарва прехраната.
Пое нагоре по издълбаните в скалата стъпала. Десет минути по-късно стигна до борова горичка. Хилавите дръвчета се огъваха под напора на силния вятър. Последва двайсетминутен крос, който го отведе до няколко паянтови постройки, готови да рухнат всеки миг. Шмугна се през прозореца на най-малката от тях в момента, в който зората започна да си пробива път през облаците. Беше тясна барака, нещо като навес, въпреки че имаше врата и дъсчен под. Погледна часовника си. Разполагаше с по-малко от десет минути. Отново се съблече и застана под ръждясалата тръба на душа, от който потече хладка застояла вода. Затърка се усърдно, отмивайки лепкавата воняща слуз на разгневения залив, а заедно с нея и евентуалните веществени доказателства. Действаше машинално, на автопилот. Съзнанието му беше твърде сковано, за да поеме управлението на тялото. Но това щеше да се промени. Голямата игра щеше да започне всеки момент. Вече си представяше тежките ботуши, трополящи подире му.
Ослушваше се за почукването. Чу го, докато се обличаше.
— Готов ли си, човече? — Гласът проникна през шперплатовата врата като котешка лапа в миша дупка.
Вместо отговор Стоун тупна длан по грубо скования под, докато се обуваше. Бързо нахлузи оръфано палто, шапка с логото на „Джон Диър“ над козирката и очила с дебели стъкла. Приглади с длан шестмесечната си посивяла брада, отвори вратата и кимна на ниския набит мъж, който го чакаше отвън. Тялото му наподобяваше кег за бира, дясното му око сълзеше, а зъбите му жълтееха от хилядите цигари „Уинстън“ и силните кафета. Наоколо очевидно не предлагаха кафе с мляко. Носеше плетена шапка на „Грийн Бей Пакърс“, избелял фермерски комбинезон, кални ботуши и протрито палто с мазни петна.
— Днес е студеничко — подхвърли той с ведра усмивка, разтърквайки месестия си нос. Запалената цигара заподскача между устните му.
— Ама ще се стопли — добави кръглият мъж и надигна рекламна чаша на НАСКАР, пълна с кафе. От ъгълчетата на устата му потече кафеникава струйка.
Стоун кимна и брадатото му лице помръкна, а очите му зад зацапаните лещи станаха безизразни. Сетне закуцука след мъжа. Изкълчен навън, левият му крак го наклоняваше настрани и той изглеждаше с няколко сантиметра по-нисък.
