От своя страна Сен-Клер беше невероятен анализатор и успяваше да съчетае два на пръв поглед несвързани факта, за да стигне до правилно заключение. И докато другите специалисти от същата област анализираха фактите и обстоятелствата посредством обикновен бял лист или мощен компютър, той затваряше очи и всички графики, връзки и заключения се оформяха в главата му. Освен това имаше феноменална памет и помнеше всичко, което си заслужаваше да запомни. Когато чуеше, прочетеше или видеше нещо, свързано с престъпление, го запомняше завинаги.
Когато Майер и Сен-Клер се съберяха заедно, това можеше да означава само неприятности. Вейл загърби Наоми, която се опитваше да му каже нещо, и застана зад двамата.
— Ето какво имам предвид — говореше Сен-Клер. — Искам да съпоставя изчезналите хора и неразрешените убийства и да видя дали няма някаква закономерност в датите. Можем ли да го направим?
— На щатско ниво ли?
— Да, за начало е добре.
— Нямаш проблем. — Пръстите на Майер пробягаха по клавиатурата.
— Какво, по дяволите, ви е събрало тук? — намеси се Вейл.
— Някои подозрения — отвърна Харви, все още вперил поглед в монитора. Сините му очи блестяха зад очилата с тънки рамки, които все се плъзгаха надолу по носа му.
— Всички си имаме подозрения. Трябваше да изслушам тези на Абъл по време на закуска. Какви пък са вашите?
— Става въпрос за това новото нещо — отвърна Сен-Клер.
— Кое новото нещо?
Сен-Клер облиза долната си устна, без да откъсва поглед от екрана. После съсредоточено плю в тенекиената паничка, която винаги носеше със себе си именно с тази цел.
— Труповете в бунището — каза той. — Опитваме се да се хванем за нещо.
— Е, Еклинг има цяла седмица, преди да се намесим официално.
— Дотогава няма да е останало нищо.
— Нека изчакаме заключенията на Окимото — предложи Вейл.
— Може да минат няколко дни — каза Сен-Клер. — Просто искам да проверя някои предположения. Нищо особено.
— Пък и кой казва, че те са били убити? — допълни Майер.
— По дяволите — ухили се Сен-Клер, като за пореден път се изплю в паничката. — Твърде добре изглежда, за да не е убийство.
— Върху колко дела работиш, Бен? — попита Вейл.
— Четири.
— И сега си губиш времето с всичко това?
— Не мога да се оправям сам с тази електронна играчка — запротестира Сен-Клер.
— Давам ти детето чудо до обяд — заяви Вейл. — После се захващаш с текущите дела.
— Три часа няма да ми стигнат за нищо — проплака Сен-Клер.
— Значи трябва да се концентрираш максимално.
Наоми в крайна сметка успя да се добере до Вейл и го хвана за ръката. Сетне посочи към офиса на Янси.
— Обади се преди десет минути. Казах му…
— Не. Не! — отряза я Вейл, влизайки в собствения си кабинет. После спря. На закачалката висяха тъмносиният му костюм и смокингът.
— Какво е това, за Бога?!
— Аз ти ги приготвих. Предположих, че няма да имаш време да си отидеш до вкъщи и да се преоблечеш.
— Да се преоблека?
— Трябва да придружиш Янси на гала обяда на Щатската адвокатска асоциация. Той ще държи реч. По-късно следобеда…
— Мама му стара!
— … А вечерта ще има коктейл. В шест.
— По дяволите! Защо не ми каза по-рано?!
— Продължавам с лошите новини. Янси иска да те види веднага. Настояваше да те извикам отдолу.
— Да прекъснеш разпита?
— Е, опитах се да му го обясня за пореден път…
— Кажи му, че главата ми пуши и съм зает до обяд.
— Не мисля, че ще му хареса. При него е Реймънд Файърстоун. Появи се неочаквано.
Вейл я погледна жално.
— Запази най-лошото за края, така ли? Стоиш срещу мен, гледаш ме и се радваш как страдам.
— Не, не, в този случай нямам никаква вина. Ти сам се съгласи за гала обяда и коктейла още миналото лято.
— И ме подсещаш чак сега?
— Какво искаш да направя, Марти — да ти го припомням всеки ден ли? Три дни до гала обяда, два дни, осемнайсет часа… Може би трябваше да те събудя през нощта и да ти кажа: хайде, Марти, остават само девет часа до събитието!
— Да ме събудиш?! За Бога, та аз въобще не съм спал!
— Не аз те откарах до сметището. Нито аз уредих разпита на Дарби. А и нямам нищо общо с посещението на съветника Файърстоун.
Вейл гневно насочи поглед към затворената врата на офиса на окръжния прокурор Джак Янси. Знаеше какво го очаква вътре. Реймънд Файърстоун бе пристигнал в града преди двайсет години с парцалив куфар и осемдесет долара в джоба. Бе започнал с предлагането на застрахователни полици от врата на врата и постепенно бе положил основите на империя, която сега държеше монопола над целия щат. Простоват наглед, той беше успял по време на седемгодишния си мандат като градски съветник да превърне вероломството в изкуство. Както бе отбелязал веднъж Абъл Стенър: „Файърстоун е безскрупулен поне за двама“.
Открито подкрепян от Еклинг и полицейския синдикат, Файърстоун още в началото ясно бе заявил, че има намерение да „постави Вейл на мястото му“. Заплахата не беше нищо особено, но намеренията не се променяха.
Сега градският съветник бе седнал срещу Янси, с гръб към вратата. Когато Вейл влезе, той го погледна през рамо.
— Здрасти, Реймънд — каза Вейл и седна в едно кресло на няколко крачки от бюрото. Файърстоун леко кимна.
