Тристате най-влиятелни градски първенци се надуваха като пуяци във фоайето на хотел „Риц“. Огромните врати на салона се отвориха и помпозно облечените мъже, стрелкащи наляво и надясно преценяващите си студени погледи, влязоха вътре. Гала обядът на Борда на директорите на Щатската адвокатска асоциация беше най-престижното събитие за града през годината. Беше също така и състезание за авторитет и власт. Ежегодно се разпращаха триста покани, много по-ценни от поканите за футболния финал, защото не можеха да се препродават, купуват или използват от някого другиго. Най-снобският клуб в града оказваше сериозно влияние върху общественото мнение. Да присъстваш на това събитие означаваше, че си сред най-богатите и силни хора тук. Да попаднеш в списъка на поканените означаваше, че си приет сред най-могъщите. Непоканените биваха отритвани от елита.
Поканата за Янси да прочете слово означаваше, че усилията му да избира само най-правилните и гъвкави ходове през последните години са забелязани. Той дълго и тайничко се бе надявал да го приемат в това общество и сега искрено се наслаждаваше на вниманието, с което го удостояваха.
Докато окръжният прокурор щастливо се ръкуваше с познати и непознати по пътя към първата маса, Вейл го следваше по петите. Това беше денят на Янси и Вейл, макар че ненавиждаше цялата тази суета, се радваше за своя началник.
Мястото му беше точно срещу трибуната с микрофона, на маса с трима от членовете на щатския Върховен съд и четирима от най-могъщите съдии в окръга — досадни старци, които предпочитаха да се отдадат на храната и напитките, вместо да губят времето си в празни брътвежи.
Когато представиха Янси, се чуха силни ръкопляскания. И защо не? Той беше доста добър в речите и успяваше да ги изпъстри с уместни забележки и приятни шеги, които винаги се харесваха на слушателите. Докато ставаше, за да заеме мястото си зад трибуната, Янси усети леко бодване в тила, но не му обърна внимание. Но когато се изправи зад микрофона; основата на главата му пламна в нетърпима болка, сякаш някой забиваше там нажежена игла. Погледът му се премрежи, ръкоплясканията идваха някъде отдалеч. Той се хвана за трибуната, за да запази равновесие.
Вейл видя как Янси трепери и с едната ръка разтрива тила си. Как тръсна глава, сякаш го е нападнала оса.
Окръжният прокурор изчака ръкоплясканията да стихнат и дълбоко пое дъх.
— Преди да започна, бих искал да използвам възможността да ви представя… ъъ, м-м-моята дясна и… лява, ъъ, Лява…
Вейл се наведе напред. По дяволите, какво ставаше с Янси?
— … Един от тези… тези, ъъ, к-к-които… в т-тази страна… и… ъъ…
Той спря, огледа се безпомощно и подбели очи. Вейл скочи и се втурна към него, но Янси успя само да изпъшка и падна назад.
Вейл се качи в линейката, която откара окръжния прокурор. Беше успял да се обади на Сен-Клер и да му предаде да звънне на жената на Янси, Берил. Лицето на шефа му беше сиво. Дишаше едва-едва. Лекарите се суетяха над него и се надвикваха, докато шофьорът се обаждаше в болницата, за да предупреди дежурния екип. Най-сетне пристигнаха. Янси бе откаран в операционната, а Вейл остана да чака отвън.
След около час от операционната излезе личният лекар на Янси — доктор Гари Зиглър. Беше висок, слаб мъж с набраздено лице и тъжни очи. Винаги изглеждаше разтревожен и не вдъхваше особена надежда на тези, които чакаха добри новини за близките си. Нервно побутна очилата си, свали хирургическата маска, разтри очи и въздъхна.
— Толкова ли е зле, Гари? — попита Вейл.
Зиглър го погледна и кимна.
— Надявам се, че ще имаш достатъчно сили, Мартин.
— Какво означава това, по дяволите?
— Означава, че ще ти се струпа доста работа. Ще мине доста време, докато Джак се върне в прокуратурата — ако въобще се върне.
— Как е сърцето му?
— Масивна церебрална тромбоза.
— Какво по-точно означава това?
— Главната артерия е блокирана по пътя си към мозъка от тромб — кървав съсирек. За да бъда по-прецизен, това означава, че достъпът на кръв и кислород към малкия мозък е прекъснат.
— С други думи — удар.
— С други думи — масивен удар. Той страда от хемофлегия, това вече го знаем със сигурност, а подозирам, че има и афазия, макар да не съм сигурен в какъв точно стадий.
— Преведи ми го на нормален език, ако обичаш — каза Вейл.
Зиглър пристъпи от крак на крак и разтри слепоочията си.
— Вследствие на поражения в дясното мозъчно полукълбо лявата част на тялото му е парализирана. Поражение в лявото полукълбо е довело до частична загуба на говора. Това може да е в резултат на мозъчен тумор, атеросклероза, свръхнапрежение или нещо друго, не съм сигурен. Успяхме да го стабилизираме, но състоянието му не е добро и той е в безсъзнание.
— Господи!
— Фактът, че успя да преживее първите два часа, е окуражаващ — каза Зиглър. — Ако изкара още седмица или десет дни, ситуацията ще е доста по-обнадеждаваща. Но в този момент не мога да направя никаква прогноза.
— Доколкото те разбирам, има вероятност Джак да прекара остатъка от живота си вегетирайки.
— Доста прибързано заключение — отбеляза Зиглър леко раздразнен.
— Опровергай ме.
