— Вече си на моята страна — бе обяснил Стенър, свивайки рамене. — А и Еклинг е некадърник.
Десет години. През това време Стенър се беше поотпуснал. Усмихваше се малко по-често, а в офиса се носеше и непотвърденият слух, че веднъж бил разказал някакъв виц — макар че така и не откриха свидетел на този шокиращ случай.
Вейл бе полузаспал, стискаше в ръце термоса с кафето, а главата му се люшкаше напред-назад. Стенър зави от магистралата и насочи колата по един черен страничен път. Внезапно ярки светлини накараха Вейл да отвори очи.
Той се изправи в седалката и видя далеч пред себе си жълти, червени и сини отблясъци над безкрайните купчини смет в тъмната, мъглива нощ. Малко по-късно Стенър зави и цялата картина се разкри пред очите им. Имаше десетина различни коли — полицейски автомобили, линейки, микробуси. Бяха паркирани в самия край на сметището. Над тях, по хълма с боклуци, се движеха множество полицаи и пожарникари, облечени във флуоресциращи жълти пелерини. Всички бяха въоръжени с дълги метални пръти, с които ръчкаха в купищата боклук. Във въздуха се носеше неприятният мирис на горяща смет, гнила храна и мокра хартия.
Три пръта с плющящи на вятъра жълти флагчета очевидно определяха границите на претърсваното място. Периметърът бе около петдесетина метра. Вятърът довяваше сладникавия мирис на смъртта, на моменти по-силен и от смрадта на боклуците. Четирима мъже се спуснаха по хълмчето, носейки зелена брезентова торба.
— Това е третият — каза Стенър.
— Трупове?
— Там, където са флагчетата — кимна той.
— Господи!
— Първият беше в онази купчина. Жена. Натъкнаха се на втория, когато ти се обадих.
Стенър отвори вратата от своята страна и в колата нахлу студен въздух. Вейл откопча колана си и също слезе. Пъхна ръце в джобовете на якето и сви рамене под напора на вятъра. Устните му се овлажниха — дъхът му се превръщаше в пара и вятърът я блъскаше в лицето му.
Зад жълтата полицейска лента, която ограждаше сметището, стояха двама униформени полицаи. Единият бе възрастен, другият — съвсем млад. Вейл и Стенър минаха покрай тях. Вятърът повдигна вратовръзката на Стенър и тя се залепи за лицето му, но той я дръпна и отново я мушна под сакото си.
— Боже Господи, този не носи ли палто?! Сигурно е под нулата — каза младичкият полицай.
— Той няма нужда от палто — отвърна старото ченге. — Във вените му не тече никаква кръв. Това е Стенър. Знаеш ли как му викаха, когато беше в полицията? Ледената шушулка.
На няколко метра отпред Стенър спря и бавно се обърна към по-възрастния полицай. Очите му хладно огледаха униформения служител на реда, после той отново се обърна към бунището.
— Виждаш ли? — прошепна старото ченге. — Никой никога не го е наричал така в лицето.
— Сигурно има уши на тила си.
— Очи.
— Ъ?
— Очи. Има очи на тила си.
— Той не те видя, а те чу — каза младият полицай.
— Какво?
— Ти каза, че…
— За Бога, Сандърс, стига! Стига вече! Най-студената шибана нощ тази година и аз я прекарвам в градското бунище, и са ми натресли за партньор шибан кретен като теб…
— Ето го Шок — каза Стенър и кимна към един висок цивилен полицай, загърнат в синьо вълнено палто. Капитан Шок Джонсън беше черен и плешив, с невероятно широки рамене. Духаше в шепи, за да се постопли. Видя Вейл и Стенър, цъкна с език и поклати глава.
— Просто не мога да повярвам — каза той. — Вие, момчета, дори не трябва да сте тук.
— Какво става, по дяволите? — попита Вейл.
— Момчето с булдозера се натъкнало на първия труп, та аз реших да поразровим наоколо и — бинго! — ето ни с още два.
— Как са убити?
— По-добре попитай Окимото, той е експертът. На нищо не приличат. Доста са полежали тук и плъховете са си направили страхотен пир.
— Тоест все още не знаем нищо, така ли? — попита Вейл.
— Знаем, че имаме три трупа, заровени в този боклук кой знае откога.
— Няма да е много лесно да разберем колко са престояли тук — съгласи се Стенър. — Важно е къде точно са намерени.
Джонсън кимна.
— Направихме необходимите снимки и измервания. Ако времето не се скапе съвсем, ще дойде и хеликоптер, за да снимат отгоре.
— Добре.
Преди време Джонсън бе подчинен на Стенър, а когато той напусна, го повишиха в лейтенант. Сега беше капитан, даваше нощни дежурства и не можеше да забрави нещата, на които го бе научил бившият му началник, включително силната му интуиция. Беше единственото приятно изключение в зле настроеното към Стенър полицейско управление.
— Еклинг още ли е тук? — попита Вейл.
— О, да. Там долу, опитва се да се прави на важен пред журналистите от „Канал 7“. Те първи надушиха какво става.
— Някакви идеи? — попита Стенър.
— Всъщност не. Предполагам, че тримата са били изхвърлени горе-долу по едно и също време, но не мога да съм сигурен. Булдозерите непрекъснато избутват нови и нови купчини боклук. — Джонсън се озърна. — Извинявай, трябва да огледам торбата, която донесоха току-що. Освен това Еклинг гледа насам. — Той отново изцъка. — А за тази вечер забавленията ми стигат.
След което изчезна.
— Ще те изчакам в колата — каза Стенър. Откакто напусна, не беше разменял и дума с Еклинг.
