В този миг телефонът на Мариса иззвъня.
— Довиждане, Хавърс.
Очите му се разшириха и тя си даде сметка, че за първи път през живота си го отпраща.
Но промяната й харесваше, а той… той просто трябваше да свиква с новото разпределение на силите.
Телефонът звънна още веднъж.
— И затвори вратата след себе си, ако нямаш нищо против.
Когато Хавърс излезе, Мариса погледна телефона си и въздъхна облекчено — слава богу, беше Бъч. Определено имаше нужда да чуе гласа му.
— Здрасти — каза тя. — Никога няма да повярваш кой…
— Можеш ли да дойдеш у дома?
Още сега? Мариса стисна телефона с всичка сила.
— Какво не е наред? Ранен ли…
— Добре съм — увери я Бъч, но гласът му беше неестествено спокоен. — Само че бих искал да си дойдеш у дома. Още сега.
— Веднага тръгвам.
Мариса грабна палтото си, пъхна телефона в джоба си и отиде да намери възрастната прислужница, която съставляваше целия й персонал.
— Трябва да вървя — каза тя, когато я откри.
— Господарке, изглеждате разстроена. Мога ли да ви помогна с нещо?
— Не, благодаря ти. Ще се върна веднага щом мога.
— Аз ще се грижа за всичко, докато ви няма.
Мариса й стисна ръката и забързано излезе навън. Застанала пред къщата в студената пролетна нощ, тя опита да се успокои достатъчно, за да може да се дематериализира. Не сполучи от първия път и реши, че ще трябва да позвъни на Фриц да я вземе — не само че бе разтревожена, но и отдавна не се беше хранила, така че можеше и да не е в състояние да го направи.
В следващия миг обаче се дематериализира пред Дупката и се втурна във вестибюла. Преди да успее да застане пред охранителната камера, вътрешната врата се отвори и насреща й се появи Рот.
— Къде е Бъч? — попита тя.
— Тук съм.
Бъч пристъпи напред, но не отиде при нея. В последвалото гробовно мълчание Мариса бавно прекрачи прага, сякаш въздухът внезапно се беше превърнал в киша и всяка стъпка й струваше неимоверно усилие. Като в някаква мъгла, тя чу Рот да затваря вратата зад нея. С крайчеца на окото си видя Вишъс да се надига иззад компютрите си и да заобикаля бюрото. Тримата мъже се спогледаха, после Бъч протегна ръка.
— Ела тук, Мариса.
Тя взе ръката му и се остави да я отведат до един от компютрите. Върху монитора имаше само текст. Две колони плътно изписан текст.
— Какво е това? — попита тя.
Бъч нежно я сложи да седне и застана зад нея, положил ръце върху раменете й.
— Прочети пасажа в курсив.
— В коя колона?
— Няма значение. Те са еднакви.
Мариса се намръщи и погледът й пробяга върху нещо, което доста приличаше на стихотворение.
Объркана, тя плъзна поглед по текста по-долу и с ужас забеляза изрази като „Общество на лесърите“, „въвеждане“ „господар“. Вдигна очи към заглавието на страницата и потрепери.
— Мили боже… това е за…
Усетил ледения ужас в гласа й, Бъч коленичи до нея.
— Мариса…
— За какво, по дяволите, става дума тук?
Добър въпрос. На самия него все още му беше трудно да преглътне онова, което бе научил.
— Изглежда… изглежда, че това се отнася за мен.
При тези думи Бъч докосна монитора и погледът му попадна върху осакатения му пръст, онзи, който беше изсъхнал… онзи, който не можеше да изпъне.
Мариса се отдръпна предпазливо от него.
— И какво точно представлява?
Слава богу, в този момент се намеси Ви.
— Това, което виждаш пред себе си, са два различни превода на Свитъците на Обществото на лесърите. С единия разполагаме отдавна, другият открихме в един лаптоп, който отнехме от убийците преди десетина дни. Свитъците са Наръчникът на Обществото, а онова, което виждаш пред себе си, ние наричаме Пророчество за унищожителя. Знаем за него от поколения, още откакто за първи път се сдобихме с копие от Свитъците.
Досетила се накъде бият, Мариса вдигна ръка към гърлото си и поклати глава.
— Но това са просто някакви отвлечени гатанки. Не може…
— Всички отличителни белези са налице у Бъч. — Ви запали цигара и всмукна жадно. — Усеща присъствието на
Мариса се обърна към Рот.
— И какво означава всичко това?
