Споделена любов полностью

— Крайно време беше подкрепленията да се появят! — заяви убиецът и се обърна към къщата. — Вътре има две женски. Русата е много бърза, така че искам да я…

Бъч го събори изотзад и стисна главата и раменете му в желязна хватка. Беше като обяздване на див кон. Освирепял, лесърът опита да се обърне, мъчейки се да докопа крака или ръката му, а когато не успя, се блъсна в къщата с такава сила, че алуминиевата й облицовка хлътна под тежестта на двете тела.

Бъч обаче не го пускаше. Едната му ръка притискаше гърлото на копелето, а другата се беше вкопчила в китката му и я дърпаше назад. За да се задържи още по-здраво, Бъч обви крака около бедрата на лесъра, сключи глезени и стисна с всичка сила.

Отне известно време, но усилието и недостигът на въздух най-сетне забавиха движенията на лесъра.

Само че, докато коленете на убиеца започнат да омекват, Бъч вече бе разбрал точно как се чувства една топка за пинбол. Бяха го блъскали в стената на къщата, после в касата на вратата, а сега бяха в коридора и лесърът го размяташе напред-назад в тясното пространство. Мозъкът му се лашкаше в черепа, вътрешностите му сигурно приличаха на бъркани яйца, но той за нищо на света нямаше да охлаби хватката си. Колкото повече забавеше лесъра, толкова по-голям беше шансът на двете жени да избягат.

Мамка му, сега пък сякаш се бяха качили на въртележка, от онези, които те носят във всички посоки. Светът се завъртя пред очите му, а когато се приземиха, Бъч се оказа затиснат от противника си.

Гадна работа. Сега той беше този, който не можеше да си поеме дъх.

Бъч протегна крак, оттласна се от стената и успя да изпълзи изпод лесъра. За съжаление, копелето реагира мълниеносно, завъртя се и двамата се затъркаляха по отвратителния оранжев килим. Най-сетне силата на Бъч се изчерпи.

Почти без усилие убиецът го преметна, така че сега двамата бяха лице в лице, и го приклещи под себе си.

Окей… сега беше моментът Ви да му се притече на помощ.

В този миг лесърът сведе поглед надолу и когато срещна очите на Бъч, всичко сякаш замря. Просто спря.

Двамата отново бяха вкопчени в желязна хватка, но този път тя беше различна — не на телата, а на погледите им. И макар Бъч да беше затиснат от противника си, целият контрол бе у него. Лесърът беше напълно вцепенен и без да се замисли, Бъч се довери на инстинкта си, който му каза да отвори уста и да си поеме бавно дъх.

Само че онова, което вдиша, не беше въздух. Онова, което всмукваше, беше лесърът. Поемаше го в себе си. Поглъщаше го. Точно както на уличката онази вечер, само че този път никой не го прекъсна. Той продължи да вдишва, сякаш никога нямаше да спре, докато черната сянка, излизаща от очите, носа и устата на убиеца, бавно се вливаше в него.

Бъч се почувства като балон, пълен със смог. Почувства се така, сякаш беше приел ролята на врага.

Когато всичко свърши, убиецът се превърна в прах, фина, сива пепел, която се посипа по лицето и тялото на Бъч.

— Майко мила!

Обзет от отчаяние, Бъч погледна към вратата. Ви стоеше на прага, вкопчен в дървената каса с такъв вид, сякаш тя беше единственото, което го държеше да не падне.

— О, боже!

Бъч се обърна на една страна и грозният килим го одраска по бузата. Ужасно му се повдигаше, а гърлото му пареше така, сякаш часове наред се беше наливал с уиски. Но най-страшното беше, че злото отново бе в него и пълзеше във вените му.

Когато си пое дъх и усети миризмата на бебешка пудра, веднага разбра, че идва от него, а не от останките на лесъра.

— Ви… — отчаяно каза той. — Какво беше това?

— Не знам, ченге. Нямам никаква представа.

Двадесет минути по-късно двамата вече бяха в кадилака. Ви заключи вратите и извади мобилния си телефон. Докато набираше, погледът му се спря върху Бъч. Ченгето изглеждаше така, сякаш страдаше едновременно от морска болест, грип и продължително безсъние. Освен това направо вонеше на бебешка пудра, миризмата като че ли се процеждаше от всичките му пори.

Докато чакаше да се свърже, Ви запали двигателя, включи на скорост и отново се замисли за онова, което Бъч беше направил с лесъра. Както ченгето обичаше да казва: Пресвета Богородице, майко Божия!

Наистина това с всмукването си го биваше. Но усложненията нямаха край.

Ви отново погледна към Бъч и си даде сметка, че го прави, за да се увери, че ченгето не го гледа като някой лесър.

По дяволите!

— Рот? — каза Ви, когато чу гласа от другата страна. — Слушай, аз… мамка му… нашето момче току-що погълна един лесър. Не, не Рейдж. Бъч. Да, Бъч. Какво? Не, с очите си видях как… как го погълна. И аз не знам как го направи, но лесърът се изпари. Не, не, нямаше никакъв нож. Той просто вдиша копелето. Виж, за всеки случай ще го откарам в моя апартамент, за да поспи, докато му мине. След това се прибирам, окей? Точно така… Не, понятие си нямам как го направи, но ще ти разкажа всичко най-подробно, когато си дойда. Да. Точно така. Аха. О, за бога… да, добре съм. Стига си ме разпитвал. Доскоро.