На Кейти Еспинер
Мъкнеше ведрата през безбройните гери1, подобни на мърляви раковини на брега на някакво древно море. Навсякъде около него цареше бедност — личеше по пожълтяващата плъст, кърпена и подшивана безкрайно през поколенията. Мършави козлета и агнета се завираха в краката му. Бату се препъна в едно и изруга, когато водата се изплиска. Тук, далече от реката, острата миризма на урина дразнеше носа му. Намръщи се, като се сети как цял ден беше копал нужник за майка си. Въодушевен като хлапе. А когато й показа резултата от тежкия си труд, тя само сви рамене и каза, че била твърде стара, за да ходи чак до нужника нощем, след като навсякъде наблизо имало удобни местенца.
Беше на тридесет и шест, вече съсипана от болестите и годините. Долните й зъби бяха изгнили, вървеше прегърбена и куцаше като два пъти по-стара. Но въпреки това все още бе достатъчно силна, за да го зашлевява в редките случаи, когато Бату споменаваше баща си. Последния път беше тази сутрин, преди да тръгне по дългия път към реката.
Стигна до гера, свали ведрата и се заслуша, разтриваше изтръпналите си ръце. Чу я да тананика някаква стара песен от младостта си и се усмихна. Гневът й се беше стопил бързо, както винаги.
Не се боеше от нея. През последната година бе толкова пораснал на ръст и сила, че можеше да спре всеки неин удар, но не го правеше. Понасяше ги, без да разбира горчилката й. Знаеше, че може да задържи ръцете й, но не искаше да я вижда как плаче или по-лошо — да изпросва или разменя нещо за мях айраг, за да удави мъката си. Мразеше онези времена, когато тя често се напиваше до безпаметство. Тогава му беше казала, че има лицето на баща си и че не може да го гледа. Неведнъж я бе почиствал — ръцете й го пляскаха немощно по гърба, а плоските й гърди се притискаха в неговите, докато измиваше мръсотията й с парцал и кофа. Безброй пъти се беше заклевал, че никога няма да докосне айраг. Примерът й бе толкова красноречив, че дори от миризмата на напитката стомахът му се преобръщаше. А когато сладникавата миризма се съчетаваше с повръщано, пот и урина, му идеше да си изповръща червата.
Чу тупкане на конски копита и вдигна очи. Беше благодарен, че нещо може да го задържи още малко отвън.
Конниците бяха малко по стандартите на един туман — само двайсетина. Но за момче, израснало в покрайнините на лагера, те бяха славна гледка рано сутрин, картина от различен свят.
Воините яздеха с изправени рамене и дори отдалече излъчваха сила и власт. Бату им завиждаше и копнееше да е един от тях. Като всяко друго момче от герите, той знаеше, че бронята в червено и черно означава, че са от личната гвардия на Угедай, елитните бойци на туманите. По празници се пееха и разказваха истории за битките им, наред с по-мрачни разкази за предателство и кръвопролития. При тази мисъл Бату трепна. Баща му се явяваше в някои от тези истории и това предизвикваше коси погледи към майка му и нейното копеле.
Изкашля се и се изплю. Все още си спомняше как герът на майка му бе от най-добра бяла плъст и почти всеки ден пристигаха подаръци. Предполагаше, че навремето е била прекрасна и кожата й, която сега бе сбръчкана и груба, е била свежа и млада. Бяха други времена — преди баща му да измени на хана и да бъде заклан като агне на снега заради това. Джучи. Отново се изплю на тази дума, на това име. Ако баща му се бе преклонил пред волята на великия хан, Бату може би щеше да е един от воините в червено и черно, да язди с гордост сред мръсните гери. А вместо това беше отхвърлен и майка му плачеше всеки път, когато той споменаваше, че иска да постъпи в някой туман.
Почти всички младежи на неговата възраст бяха воини — с изключение на ранените и недъгавите по рождение. Такъв бе приятелят му Зан, наполовина дзинец, роден със сляпо бяло око. Никой едноок не можеше да е стрелец и воините го прогониха с ритници и подигравки и му казаха да се грижи за добитъка си. Бату беше опитал за първи път айраг с него онази вечер и после два дни му беше зле. Набиращите не взеха и него, тъй като във вените му течеше предателска кръв. Бату ги бе гледал как търсят силни момчета, но когато очите им спряха върху него, те само свиха рамене и му обърнаха гръб. Беше висок и силен като баща си, но не го искаха.
Изведнъж Бату осъзна, че ездачите не минават оттук просто така. Видя ги как спряха да говорят с един от съседите на майка му и рязко пое дъх, когато старецът посочи към него. Конниците подкараха в тръс, а Бату стоеше побит като колец и ги гледаше как приближават. Не знаеше къде да си дене ръцете и на два пъти ги скръсти на гърдите си, после ги отпусна. Чу как майка му вика нещо от гера, но не отговори. Не можеше. Беше видял мъжа, който предвождаше групата.
