— Следващия път предупреждавай пътниците. Аз заподскачах като баскетболна топка по пода на главната кабина.
— В какво си удари главата?
— Нужно ли е да питаш?
— Кажи де.
Джордино изведнъж се раздразни.
— Ако искаш точно да знаеш, ударих се в дръжката на вратата на тоалетната.
Пит като че ли онемя за момент, после тръсна глава назад и избухна в смях, който прозвуча толкова заразително, че и Джордино прихна след него. Общият звук отекна в пилотската кабина и заглуши шума от моторите. Близо трийсет секунди минаха, преди веселието им да премине и даде превес на сериозността на настоящото положение.
Умът на Пит беше бистър, но умората бавно започваше да го наляга. Дългите часове във въздуха и напрежението от скорошната битка започнаха да се просмукват в тялото му като сковаваща влажна мъгла. Той си помисли за приятния дъх на сапун под студен душ и свежестта на чисти чаршафи. Погледна през прозореца на кабината към Брейди Фийлд и се сети, че първоначалната му крайна цел беше „Първи опит“, но някакво смътно предчувствие, или може би закъсняла преценка, го накара да промени решението си.
— Вместо да се приводним до „Първи опит“, мисля, че ще е най-добре да кацнем на Брейди Фийлд. Имам неприятното чувство, че фюзелажът ни е надупчен с няколко куршума.
— Разумно предложение — съгласи се Джордино. — Нямам никакво настроение да скачам с парашут.
Голямата летяща лодка извърши последния си заход и се приготви за кацане на осеяната със самолетни останки писта. Колесникът тупна върху нагорещения асфалт и силният звук на свиреща гума сигнализира за приземяването.
Пит заобиколи пламъците и зарулира към далечния край на плаца. Когато „Каталина“ спря да се движи, той изключи моторите и сребристите витла постепенно спряха да се въртят и заблестяха на слънцето. Пит и Джордино останаха за миг неподвижно на местата си, наслаждавайки се на първата приятна тишина, която обгърна кабината след тринайсет часа непрекъснат шум и вибрации.
Пит отвори прозореца си и разсеяно загледа как огнеборците на базата се бореха с огнения ад. По целия плац се извиваха маркучи и приличаха на пътища на топографска карта. Пламъците на реактивните самолети F-105 бяха потушени, но единият от каргомастерите С-133 продължаваше да гори.
— Я виж там — посочи Джордино.
Пит се наведе над командното табло и погледна през прозореца на Джордино. Един голям син автомобил комби на ВВС се приближаваше по плаца към PBY. В колата имаше няколко офицера, а зад нея, като сюрия ловджийски кучета, с радостни викове подтичваха трийсет-четирийсет редници и сержанти.
— Това наричам аз комитет от весели посрещачи — отбеляза Пит, усмихнат до уши.
Джордино започна да бърше кървящата си рана с носна кърпа. Когато кърпата се напои с кръв, той я сви на топка и я метна през прозореца. Погледът му се отмести към близкото крайбрежие и той потъна в мисли за момент. Накрая се обърна към Пит.
— Предполагам, съзнаваш какъв късмет извадихме, че седим сега тук.
— Да, съзнавам — отвърна сковано Пит. — На няколко пъти ми мина през ума, че нашият призрак ще ни спипа.
— Ще ми се да разбера кой беше той и за какво му беше цялата тази разруха.
Лицето на Пит доби замислено изражение.
— Единствената улика е жълтата боя на „Албатрос“.
Джордино погледна питащо приятеля си.
— Какво значение може да има цветът на онази стара летяща трошка?
— Ако си учил добре история на авиацията — отвърна Пит с добродушен сарказъм, — би трябвало да си спомниш, че германските пилоти от времето на Първата световна война са боядисвали самолетите си със свои индивидуални цветове, някои от тях доста необичайни.
— Остави урока по история за по-късно — изръмжа Джордино. — В момента искам само да се измъкна от тази задушна кабина и да надигна питието, което обеща да ме черпиш. — Той стана от седалката и тръгна да слиза.
Синият автомобил спря до голямата сребриста летяща лодка и четирите му врати се отвориха едновременно. Пътниците му скочиха навън с възгласи и започнаха да удрят алуминиевата врата на самолета. След тях тълпата от редници и сержанти наобиколиха самолета, помахвайки и викайки радостно към пилотската кабина.
Пит остана седнал и им помаха в отговор. Тялото му беше уморено и сковано, но умът му все още работеше на пълни обороти. В съзнанието му изплува едно заглавие и накрая той го изрече на глас:
— „Ястребът от Македония“.
Джордино се спря на вратата и се обърна.
— Какво каза?
— А, нищо — рече Пит и изпусна дълга, шумна въздишка. — Хайде, ела да те почерпя едно питие.
