При тази мисъл очите му се плъзнаха с усмивка по голото тяло на Руж — трябваше да внимава винаги да я нарича така. Приличаше му на котка, която току-що е изпила до дъно купичка сметана. Кожата й беше влажна от пот и мъжът не можа да се сдържи да не я погали. Не, не се мамеше. Това беше същата онази жена, с която се беше любил доста брутално по-миналата нощ. Сега си казваше, че не е бил достатъчно нежен. Но това беше необходимо, за да не й напомни твърде много за Ноар. Добре направи, че предизвика у нея угризения на съвестта, като й припомни връзването за леглото и играта с копринения шал. Шокираният израз на лицето я издаде. От този момент нататък със сигурност знаеше, че жена му и Руж са едно и също лице. Иначе никога нямаше да се поддаде на желанията си.
След нощта, в която осъществи съпружеските си права, Джъстин неохотно се измъкна рано-рано от леглото на жена си и се върна в спалнята си. Облече се набързо и тъкмо заслиза надолу по стълбата, когато го пресрещна лакеят със сребърна табла в ръка, на която имаше бързо писмо. Джъстин набързо го прочете и от устата му се изтръгнаха някои не особено прилични ругатни. След няколкоседмични издирвания приятелят му Паркър най-после беше попаднал по следите на чичо Едуар и жена му. Клод Рамбуйе беше успял да ги залови и ги държеше затворени в Консиержерията. Бяха изолирани от останалите затворници, освен това кой знае по какви причини все още не бяха изправени пред съда. Накрая Паркър пишеше, че времето им изтича.
Трябваше да се бърза. Джъстин веднага извести екипажа си и бързата му двуколка се понесе в галоп към Брайтън. Там вече го очакваше „Черният Мефисто“ с вдигнати платна, готов да отплава към Франция. Хвърлиха котва край Диеп и Джъстин се приготви да слезе на сушата с една от корабните лодки. Обръщайки поглед към морето, той забеляза на хоризонта очертанията на „Кримсън Уич“, която също пътуваше към френския бряг. Даде сигнал с флага си и след като шалупата се приближи и хвърли котва, Руж скоро се качи на борда на шхуната, придружена от своя стюард.
Двамата бяха щастливи да се видят отново и без бавене се оттеглиха в каютата му. Сега Джъстин въздъхна, защото знаеше, че не бива да остават дълго близо до френския бряг, където пограничните корабчета можеха лесно да ги забележат и да ги обстрелват.
— Руж, колкото и да ми е омразна мисълта, че трябва да се разделим, искам да ти кажа, че е крайно време да се върнеш на своя кораб — проговори решително той. — Имам доста работи за уреждане през следващите дни. Някои… роднини … на Ренар са затворени в Консиержерията. — Опита се да й съобщи истината, защото я обичаше и не искаше тя да се тревожи и по-нататък за родителите си. Той щеше да ги спаси и да ги измъкне от Франция. — Ще подготвя всичко за освобождаването им.
При тези думи Женевиев пое дълбоко въздух и сърцето й подскочи. Погледна го, не знаейки дали да се надява или да трепери от страх.
— Какви са тези хора? — попита колебливо тя.
— Мосю графът дьо Шато Сюр Мер и съпругата му — отговори спокойно Ноар. Заболя го, като видя смъртната бледност, покрила лицето й. — Опитали се да избягат, но писмото, което изпратили на Ренар, за да го помолят за помощ, било заловено от Клод Рамбуйе. Веднага ги хванали и сега онзи негодник ги държи в отделни килии. Още не ги е изправил пред съда, макар че не ми е ясно защо. Ще намеря начин да ги освободя. Няма да оставя Ренар да се мъчи сам.
Женевиев с всички сили се опитваше да запази спокойствие въпреки силното си вълнение. Ръцете й трепереха, а стомахът й се беше свил на топка. Много добре знаеше защо Клод още не е пратил родителите й на гилотината. Искаше да я залови и да я принуди да легне в леглото му, за да спаси живота на родителите си.
— Моля те — прошепна тя и впи очи в маскираното лице на любимия си. — Нека дойда с теб. Ще ти помагам. Много ми се иска да сторя нещо за Ренар. В миналото често ми е помагал…
Джъстин поклати глава.
— Съжалявам, Руж, но не мога да го допусна. Начинанието е опасно и не искам да паднеш в лапите на Клод Рамбуйе. Ти го подигра със стихотворенията си и го направи за посмешище пред цял Париж. Никога няма да ти го прости, нали знаеш? Във Франция вече е обявена награда за главата ти, а на жандармите е раздаден твой портрет, който между другото е много сполучлив. Окачили са го дори по стените.
— Откъде знаеш? — попита Женевиев, после криво се усмихна. — Всъщност нали си шпионин. Професията ти е да знаеш тези неща…
— Така е. Довери ми се, Руж. По изключение този път се постарай да ме послушаш. Искам да останеш тук. Заповядай на хората си да насочат „Кримсън Уич“ към Ламанша и чакай там да се върна с „Черния Мефисто“. Довери ми се — повтори настойчиво той. — Обичам те истински.
— Аз също те обичам — отговори пламенно тя.
— Тогава не стъпвай на френска земя. Остани тук и ме чакай. Обещай ми, че ще го направиш.
— Обещавам — промърмори Женевиев, макар много добре да знаеше, че няма да изпълни обещанието си.
