— Но това е смешно, Женет — отговори осемнадесетгодишният Джъстин Тревилин и невъзмутимо почисти несъществуваща прашинка от ръкава си. Младото момиче побесня. — Не ме интересуват детинските ви пиески. Вие с мама можете да мислите каквото си искате, но аз съвсем не съм лишен от талант. С удоволствие бих дал на теб и Вашел няколко добри съвета.
— Нямаме нужда от твоята помощ. Изчезвай оттук! — изсъска Женевиев и заплашително размаха рапирата си. — Ако още веднъж се опиташ да ни попречиш, ще кажа на леля Доминик, че пак си пушил тайно. Няма смисъл да правиш такава невинна физиономия, защото целият миришеш на пури. Знаеш, че леля Доминик понася тютюневия дим още по малко и от емфието.
— Ти си една проклета малка свадливка, Женет — отбеляза хладно Джъстин и извади тънка пура от джоба на жакета си. Почука края й о малката, златна кибритена кутия, запали я и дълбоко вдъхна ароматния дим. — Май беше по-добре да разучите „Укротяването на опърничавата“ вместо „Ромео и Жулиета“.
— Ах ти… — избухна безпомощно Женевиев. — Ако веднага не изчезнеш, заклевам се, ще те набода на рапирата си!
Пристъпи напред, готова за бой. Но слисано спря, когато Джъстин избухна в смях.
— Ела тук, осичке, макар че си зла — изрецитира той и още повече я вбеси.
— Щом ме наричате оса, то бойте се от жилото ми — проговори предупредително тя.
— Мила моя — отвърна сериозно Джъстин и се усмихна, вгледан в дребната й фигурка. Ръката му небрежно отблъсна оръжието. — В деня, когато няма да успея да те надвия, ще окача меча си на пирона и ще се подчиня на всичките ти капризи. Само че, доколкото си спомням — продължи коварно той, — Петручио все пак успя да укроти жена си, нали?
— Не си въобразявай това, мосю — отговори високомерно Женевиев. Отметна глава назад и го изгледа с цялото си достойнство. — Никога няма да се съглася да стана твоята Катерина.
— Откъде ти хрумна, че аз искам това, Женет? — осведоми се небрежно братовчед й и вдигна вежди, сякаш беше особено учуден от подобна перспектива.
— О! — извика чисто по детски тя и веднага забрави достойното си държание. — Знаеш, че сватбата ни е отдавна решена, Джъстин. Макар че това не ми е особено приятно — добави с гримаса тя.
— Може и така да е, но това не е моя заслуга, уверявам те. Нямам никакво намерение да се обвързвам в брачен хомот със заядливка като теб. А сега върви и си играй ролята като послушно момиче. Твоят Ромео те очаква, бедничкият. Тежко и горко на мъжа, който ще има нещастието да се ожени за теб!
С тази заключителна забележка Джъстин се завъртя на токовете си, изсмя се още веднъж и напусна двора на замъка. Женевиев се загледа след него с искрящи от омраза очи. Този ужасен грубиян! Как го мразеше! Един ден ще го накара да проклина деня, в който се подигра с нея — и това пред Арман Шарбон, който я обожаваше. Да, един ден ще го накара да си плати за всичко. Ще му покаже, че е по-добра — в дуелирането, в театралното изкуство и във всичко останало.
Острието на рапирата изсвистя във въздуха и Женевиев се втурна напред. В мечтите си вече нанасяше смъртоносен удар на омразния си братовчед.
Париж, 1792 г.
Женевиев Сен Жорж седеше пред тоалетната масичка и се взираше в бурканчетата с пудри и гримове. Сърцето лудо се блъскаше в гърдите й. Посегна бавно към флакона с кафяво орехово масло и ръката й потрепери.
Това тук не беше игра.
При тази мисъл страх прониза сърцето й. Досега всичко беше маскарад, преструвка, приятно прекарване на времето, което доставяше удоволствие на близките й и преди всичко на маман, която много обичаше театъра. Днес беше друго. Днес ролята, която й предстоеше да изиграе, беше жизненоважна и тя знаеше, че животът й е заложен на карта. Всичко зависеше от това, как щеше да изпълни ролята си.
Ох, поне Вашел да беше до нея! Двамата щяха да разучат текста и той щеше да й даде много ценни съвети, както бяха правили в миналото. Но близнакът й не беше тук. И слава Богу, че го нямаше! Все още имаше шанс да се е укрил на сигурно място. Да е бил предупреден навреме и писмото, което беше успяла да му изпрати от строго охраняваната градска къща, да е достигнало до него. О, сигурно го е получил! Иначе тя непременно щеше да почувства, че се е случило нещо лошо. Дълбоката тайнствена връзка между двамата близнаци досега винаги й беше позволявала да знае как е любимият й брат. Да, Вашел беше на сигурно място. Злобната отмъстителност на Клод Рамбуйе, която беше изпитало на гърба си семейство Сен Жорж, не беше успяла да го застигне. Женевиев още усещаше в носа си миризмата на смърт и разруха, която се разнасяше от този злокобен човек.
Там, където някога всички живееха доволно и щастливо, днес цареше страх и отчаяние. Младото момиче знаеше, че дори и сега, в този миг, смъртта дебне близките й и само чака момента да изгаси и последната искрица надежда, която трепкаше в душите им.
