Е, добре, в онази ранна утрин Амели Кукличката Щурм можеше и да не поглежда към мобилния телефон на своя любим. Можеше и да не прослушва пощенската му кутия. Но го направи. И чу нещо ужасяващо.След което заля скъпите му костюми с вино. Метна се на колата и пое накъдето й видят очите. Заедно с кучето и сломеното си сърце.Тя искаше отмъщение.А може би и секс.Освен това на другия ден ставаше на трийсет и две.Четирийсет и осем часа от живота на една жена, която най-после извърши това, което винаги е заплашвала, че ще извърши."Нощна тарифа" (ИК "Колибри", 2005 г.) е първият роман на немската писателка и журналистка от списание "Щерн" Илдико фон Кюрти. Още в първите месеци след излизането си той оглави класациите за най-продавани книги в Германия. "Сърцебиене" категорично затвърди славата на авторката си и надмина по продажби първата й рожба, достигайки два и половина милиона екземпляра. "Какво значи «типично женско»?", пита Фон Кюрти и дава своите отговори с характерното си чувство за хумор. Като се започне от това, че посвещава книгата на личния си фризьор — един така важен за всяка жена мъж."Ако Илдико фон Кюрти не съществуваше, Телекомът трябваше да я измисли. Книгите й се търсят като телефонния указател." Ди Велт
Имам лош характер и хубава фигура. Както всяка сутрин, малко преди да отворя очи, благодаря на съдбата, задето съм такава, каквато съм. Както всяка сутрин се радвам на талантите, с които съм надарена.
Много съм добра в паркирането, но още по-добра съм, когато трябва да кажа „не“. Вчера направо сразих едно досадно, свръхдебело женище, което се натискаше да се провре на щанда за сирена между мен и любимото ми „гауда лайт“. Искам да кажа, че тя наистина не беше на ред и ме пререди. А пък е невъзможно да не бъда забелязана.
В момента съм в процес на раздяла с любовника си. Отегчава ме с безкрайното дърдорене за Холивуд, където снима първия си игрален филм. Не обичам мъже, които непрекъснато говорят за себе си. Как тогава мога аз да кажа нещо за себе си?
Никога не съм спадала към ония жени-теменужки, дето си мислят, че хората им се възхищават само защото самите те гледат света учудено. И ококорват очи от долу на горе. Викат „Ах!“ и „Ох!“, сякаш току-що са станали свидетели на церемонията по случай откриването на Олимпийските игри. Пфу. Висока съм само метър и шейсет, но отдавна не гледам никого отдолу. Всеки е висок толкова, колкото се чувства. А винаги се чувстваш по-висок, когато гледаш от горе на долу. Мъжете те обичат, когато ги унизяваш. Не ме питайте защо. Просто си е така.
Любовникът ми например — не искам да споменавам името му, тъй като е много известен, много богат и естествено, много женен — прекъсна снимките си с Уинона Райдър, когато миналата седмица му намекнах по телефона, че не би могъл да ми стори нищо по-лошо от това да се раздели с жена си. Какво остана за мен от цялата история? Уинона се развилняла от гняв на терена. Любовникът ми ме заплаши с развод — с жена си, разбира се. И аз трябваше да съм доволна, че прекрасният пръстен от „Чопард“1, който ми беше подарил, ми стои чудесно. Никога не съм разбирала защо е неприлично след всяка афера да се чувствам по-богата — имам предвид не само с житейски опит. Затова предпочитам разделите, които се случват малко след Коледа или пък след рождения ми ден.
От принципни съображения аз не правя подаръци. Преди време имах приятелки, които сами майсторяха празнични предколедни календари за мъжете си. Двайсет и четири малки чувалчета с двайсет и четири малки нещица вътре в тях. Ууу, това унизява! Днес вече нямам приятелки.
Не правя подаръци, не готвя и не се извинявам. Жените се страхуват от мен. Защото бих могла да имам мъжете им, стига само да поискам. Могат спокойно да си се суркат в домашните си пухени чехли, да гледат по телевизията „Хайде на бас“, едновременно поглъщайки много лучен чипс. Не ми трябва нито един от мъжете им.
Имам лош характер и хубава фигура… Минава пет и половина… Събота сутрин е… Беше само сън… Само един сън…
Понякога, когато се събудя както сега, благодарение на току-що отишлия си сън се усещам по-силна. Не мога да си спомня нищо конкретно, но остава чувството от нещо хубаво. Как да го кажа по-разбрано? Отварям очи и знам съвсем точно коя съм. Но също така знам и коя бих могла да бъда.
Имам добър характер и лоша фигура. Кълна се във всичко свято, което имам — четката ми за лице „Шисейдо“, баба ми Амели Чупик и двойното CD на Уитни Хюстьн — ще се променя. Да, непременно ще се променя. Днес, ако си с добър характер, се оправяш в живота също толкова зле, колкото и ако си със свръхдебели бедра. Всичко е въпрос на дисциплина.
Навън постепенно се развиделява. Обичам лятно време да се събуждам заедно с деня. Това е най-прекрасното време за покълнване на мечтите. Няколко двойки ранни птички влизат в диалог, скринът пред леглото бавно се вмества във формите си, чаршафите отново стават цветни. Розови и светлосиви, с цветчета по ръба.
В кратките мигове между нощта и деня понякога имам чувството, че мога да започна живота си отначало. Бих могла да стана безшумно, да напусна безшумно досегашното си съществуване и безшумно да вляза в някое друго.
Има само две други ситуации, в които се чувствам така безтегловна и се опитвам да започна нещо съвсем ново. Когато в „Закуска в Тифани“ Одри Хепбърн седи до прозореца и пее „Лунна река“:
„There’s such a lot of world to see“,
копнежът застава точно пред лицето ми. Да стоиш в Ню Йорк с китара в ръка до някой прозорец, съвсем слабичка, и да не се кахъриш заради оплакванията на съседите: „Мис Гоулайтли!“ Да обичаш котката и неподходящ мъж и въпреки това да можеш да пееш. Да, това е.
Или пък: да пътувам с кола. По прав като конец път. Сама. Като Телма и Луиз. Само че без Луиз.
