— Може би… там? — Хари посочи дървото. И беше прав — ако Мортън бе изхвърлен при първия удар, като нищо можеше да е на двайсетина метра надолу по пътя.
Евънс тръгна назад и отново освети пропастта с фенерчето. Батерията се изтощаваше и лъчът отслабваше. И все пак Евънс почти веднага мярна проблясъка на мъжка лачена обувка, вклинена между камънаците сред прибоя.
Седна на пътя и стисна главата си с ръце. И заплака.
Докато полицаите ги разпитат и спасителният отряд се спусне с осигурителни въжета по скалата да прибере обувката, стана три след полунощ. Не откриха друга следа от тялото и ченгетата стигнаха до неофициалното заключение, че океанските течения вероятно ще го отнесат до брега на Пизмо Бийч.
— Ще го намерим след седмица или там някъде — каза един полицай. — Или поне онова, което остане от него.
В момента товареха катастрофиралото ферари на един камион с открита каросерия и разчистваха пътя. Евънс искаше да си тръгва, но патрулният полицай, който му беше снел показанията, все се сещаше да го попита за още нещо. Младок беше, сигурно току-що навършил двайсет. И изглежда, не беше попълвал много формуляри досега.
Първия път, когато се върна при Евънс, попита:
— Колко време след катастрофата сте стигнали до мястото, как мислите?
— Не съм сигурен — каза Евънс. — Ферарито беше почти на километър пред нас, може и повече. Ние се движехме с шейсет километра в час, така че… може би минута след това.
Хлапето, изглежда, се стресна.
— Движели сте се с шейсет с тази лимузина? На този път?
— Ами… Може да е било и с по-малко.
Втория път се върна и каза:
— Казахте, че пръв сте се озовали на мястото на катастрофата. И че сте изпълзели по края на пътя?
— Точно така.
— По строшените стъкла?
— Да. Нали предното стъкло на ферарито е счупено. Бодяха ми по ръцете, докато пълзях.
— Значи това обяснява защо стъклата са разместени.
— Да.
— Имате късмет, че не сте се нарязали.
— Да.
Третия път се върна и каза:
— По ваша преценка в колко часа е станала катастрофата?
— В колко часа? — Евънс си погледна часовника. — Нямам представа. Но да видим… — Опита се да възстанови събитията. Речта беше започнала някъде около осем и половина. Мортън беше излязъл от хотела към девет. През Сан Франциско, после по моста… — Може би в девет и четиридесет и пет или в десет.
— Значи преди пет часа? По груби сметки?
— Да.
Хлапето изхъмка, сякаш с изненада.
Евънс погледна към камиона — вече бяха натоварили смачканите останки на ферарито. Един полицай стоеше на каросерията до него. Трима други стояха на пътя и разговаряха оживено. С тях имаше и още един човек, във фрак. Говореше с полицаите. Когато се обърна, Евънс с изненада го позна — човекът с фрака беше Джон Кенър — и попита младия полицай:
— Какво става?
— Не знам. Просто ми казаха да проверя времето на катастрофата.
После шофьорът се качи в кабината на камиона и запали двигателя. Един от полицаите извика на младока:
— Стига толкова, Еди!
— Е, това е — каза младокът на Евънс.
Евънс погледна към Сара да види дали и тя е забелязала Кенър. Беше се облегнала на лимузината и говореше по телефона. Кенър се качи в една тъмна кола — караше я непалецът, и потегли.
Ченгетата си тръгваха. Камионът зави и пое по пътя към моста.
— Май е време и ние да тръгваме — каза Хари.
Евънс се качи в лимузината. Потеглиха назад към светлините на Сан Франциско.
Самолетът на Мортън излетя за Лос Анджелис по обед. Настроението беше мрачно. Същите хора бяха на борда, плюс още неколцина, но този път седяха тихо и почти не продумваха. Вестниците с късен график бяха отпечатали историята за милионера филантроп Джордж Мортън, който, депресиран от смъртта на обичната си съпруга Дороти, произнесъл несвързана реч („Сан Франциско Кроникъл“ я наричаше „лишена от смисъл и логика“) и малко по-късно загинал при трагична автомобилна злополука, докато изпробвал новото си ферари.
В третия абзац репортерът споменаваше, че фаталните катастрофи с кола често се причинявали от нелекувана депресия и в голяма част от случаите всъщност били прикрити самоубийства. И това, според цитирания психиатър, било вероятното обяснение за смъртта на Мортън.
Десетина минути след началото на полета актьорът Тед Брадли каза:
— Мисля, че трябва да вдигнем тост в памет на Джордж и да запазим минута мълчание. — Раздадоха им чаши с шампанско.
— За Джордж Мортън — каза Тед. — Велик американец, голям приятел и незаменим поддръжник на околната среда. Ще липсва на нас и на цялата планета.
