— А ние? — попита обърканият Хазар. — Трябват ни повече от шейсет души. Трябват ни повече мъже, отколкото кераитите могат да изведат на полето.
Темуджин погледна на юг, изпълнен с горчиви спомени.
— След като видя тази армия със собствените си очи, ще се върнем обратно в земите около Червения хълм — каза той. — Ще намеря още мъже, но първо ще трябва да се изправим пред друг враг.
Изглеждаше толкова мрачен, че дори Хазар не посмя да се обади. Темуджин заговори толкова тихо, че едва го чуваха.
— Аз и братята ми имаме да уреждаме сметки с олхунутите, Арслан. Всички можем да намерим смъртта си. Не е нужно да идваш с нас.
Арслан поклати глава. Не погледна към Джелме, но усети погледа на сина си.
— Ти си мой хан — отвърна той.
— Това достатъчно ли е?
Арслан бавно кимна.
— Това е всичко.
Темуджин стоеше с разперени ръце, докато олхунутските дружинници го претърсваха най-старателно. Хазар и Арслан бяха изтърпели същото унижение. Мъжете, които охраняваха гера на Сансар, бяха усетили мрачното настроение на посетителите и не пропуснаха нищо. И тримата носеха дзински доспехи над летните делове и копринените долни дрехи, отнети от татарите. Темуджин гледаше свирепо, докато пръстите на дружинниците опипваха странните пластини, зашити към тежката дреха. Единият понечи да коментира, но Темуджин плесна ръката му, сякаш раздразнен от това посегателство към достойнството му. Сърцето му биеше бързо, докато стоеше и чакаше да се срещне с най-стария си враг.
Любопитните олхунути се бяха насъбрали около тях, бърбореха помежду си и сочеха странно облечените посетители, които бяха нарушили сутрешния им ритъм. Темуджин не видя стария Шолой сред тях, но намръщеният му чичо бе там, а Коке за пореден път беше взел техните мечове и бе изчезнал в ханския гер да съобщи за пристигането им. Младият воин бе поел оръжията им с разочарование. Един поглед бе достатъчен, за да прецени, че качеството им не е като на онези, с които Темуджин бе дошъл миналия път. Татарската изработка бе груба и остриетата трябваше да се точат много по-често от превъзходната стомана на Арслан.
— Можеш да влезеш — най-сетне каза един дружинник. — Ти също — посочи Хазар. — Приятелят ви ще трябва да изчака тук.
Темуджин скри тревогата си. Не беше сигурен дали Хазар ще успее да се овладее в напрегнатата ситуация, но тази сутрин Хаджиун имаше други задачи. Не си направи труда да отговори и се наведе ниско, за да мине през малката врата. Мислите му препускаха.
Този път Сансар не седеше на престола, който използваше при официалните срещи. Когато Темуджин влезе, ханът разговаряше тихо с други двама дружинници. Коке стоеше отстрани и ги гледаше. Мечовете им бяха небрежно подпрени на стената заради уж ниската им стойност.
Вратата изскърца, Сансар прекъсна мърморенето си и пристъпи към престола. Темуджин забеляза, че той се движи внимателно, сякаш възрастта бе направила костите му чупливи. Ханът все още приличаше на стара змия с обръснатата си глава и хлътналите очи, които никога не намираха покой. Темуджин не можеше да го погледне, без да покаже омразата си, но въпреки това запази студеното си изражение. Дружинниците заеха позиция от двете страни на господаря си и загледаха свирепо новодошлите. Темуджин се насили да си припомни любезностите, задължителни към хана на могъщо племе.
— За мен е чест да застана пред теб, господарю Сансар — каза той.
— За пореден път — отвърна Сансар. — Мислех си, че миналата ни среща ще бъде последната. Защо ме тревожиш в дома ми, Темуджин? Виждам те по-често, отколкото собствените си съпруги. Какво още искаш от мен?
С периферното си зрение Темуджин забеляза, че Коке се усмихва, и лицето му пламна. Хазар пристъпи раздразнено и той го изгледа предупредително, преди да заговори.
— Може би си чул за татарската армия, нахлула от северната пустош. Видях ги със собствените си очи и дойдох да те предупредя.
Сансар се изсмя сухо.
— Всеки скиталец и пастир говори за тях. Олхунутите нямат дрязги с татарите. Не сме пътували толкова далеч на север от четиридесет години, преди още да стана хан.
Очите му блестяха, когато се наведе и се вгледа в мъжете, които стояха сковано пред него.
— Ти ги вдигна на война със своите нападения, Темуджин. Ти трябва да поемеш последиците. Боя се за теб, наистина се боя.
Тонът му не отговаряше на думите и Темуджин се надяваше, че Хазар ще запази мълчание, както му бе наредено.
— Те не ще подминат племената, които твърдят, че нямат кръвна вражда с тях, господарю — продължи Темуджин. — Видях хиляда воини и още толкова жени и деца в лагера им. Дошли са в земите ни с по-голяма сила, отколкото помни някой.
— Ужасен съм — каза Сансар, като се усмихваше. — И какво предлагаш да сторим?
— Да се изправим срещу тях — рязко отвърна Темуджин, започнал да губи собственото си самообладание от подигравателния тон на стареца.
— Заедно с кераитите ли? О, чух за твоя съюз, Темуджин. Вестите се разнасят бързо, когато се появи нещо тъй интересно. Но това достатъчно ли ще бъде? Не вярвам Тогрул да е в състояние да събере повече от триста души за тази веселба.
