— Толуй! — извика Елук, макар че идеята му не беше напълно оформена. Погледна настрани и видя, че дружинникът му става от земята и застава до него. Елук гледаше кланящата се масивна фигура и усети същото чувство на задоволство, каквото изпитваше при вида на умножените им стада. Вълците се бяха справили добре при последния голям събор на племената, спечелиха две от късите състезания и изгубиха най-дългото само с една дължина на коня. Стрелците му бяха почетени, а двама от дружинниците му се бяха преборили до последния решаващ етап. Толуй беше стигнал до петия тур и бе получил прозвището Сокол, преди да го победи един от найманите. За награда Елук го бе направил дружинник и след още година-две можеше да се обзаложи, че Толуй ще победи всичките си противници. Могъщият млад мъж му беше предан. Неслучайно сега Елук повика човек, когото беше издигнал със собствените си ръце.
— Ти беше още момче, когато за последен път бяхме тук на север — каза Елук. Толуй кимна, а тъмните му очи останаха безизразни. — Беше в деня, когато оставихме децата и жената на стария хан.
— Видях това, но за тях нямаше място — отвърна Толуй с дълбок и уверен глас.
Елук се усмихна.
— Точно така. За тях вече нямаше място. Станахме богати, откакто отидохме на юг. Бащата-небе благослови всички ни.
Толуй не отговори и докато Елук обмисляше какво да направи се възцари тишина. Това бяха само призраци и стари рани, но той все още сънуваше Хулун и се будеше, плувнал в пот. Понякога тя се извиваше гола под него и тогава виждаше как костите й пробиват плътта. Земите около старата планина съживяваха миналото от пепелта.
— Вземи двама души, на които можеш да се довериш — каза Елук.
Докато се издигаше над хана си, Толуй се изпъна още повече, изгарящ от желание да му угоди.
— Къде ни пращаш? — попита той и зачака отговора, докато Елук пълнеше устата си с айраг и преглъщаше.
— Върни се до старите ловни полета — каза най-сетне той. — Виж дали някой от тях е останал жив.
— Да ги убия ли? — попита Толуй.
В гласа му имаше само любопитство и Елук почеса замислено подутия си корем. До него беше мечът, който някога бе принадлежал на Есугей. Няколко сръчни удара с него щяха да бъдат подходящ завършек на всичко това.
— Ако са оцелели, сигурно живеят като животни. Прави с тях каквото пожелаеш. — Замълча за момент и се загледа в пламъците, спомняйки си предизвикателството на Бехтер и Темуджин. — Ако откриеш най-големите момчета, доведи ги тук. Ще им покажа какви са станали вълците под предводителството на силен хан, преди да ги предадем на птиците и духовете.
Толуй сведе тежката си глава и промърмори: „Твоя воля“, преди да се отдалечи, за да събере спътниците си. Елук го гледаше на светлината на огъня как крачи с твърди, уверени стъпки. Племето бе забравило децата на Есугей. Понякога му се струваше, че той бе единственият, който си спомня.
Толуй тръгна от лагера с Басан и Унеген. И двамата му спътници наближаваха трийсетте, но не бяха родени водачи като него. Толуй се радваше на силата си и макар да бе видял едва осемнадесет зими, знаеше, че те се боят от нрава му. Могъщият млад дружинник пращеше от здраве и се наслаждаваше на нервните погледи на по-възрастните мъже. Виждаше как се движат предпазливо в най-студените месеци и как пазят коленете си. Самият Толуй можеше да се събуди и моментално да скочи, готов за работа или бой, горд с младостта си.
Единствено Елук не се поколеба и когато Толуй го предизвика да се борят, ханът го хвърли така силно на земята, че му счупи два пръста и едно ребро. Толуй изпитваше някаква извратена гордост от това, че следва единствения мъж, който му съперничеше по сила. Сред вълците нямаше по-верен на хана от него.
През първите три дни яздеха, без да продумат. По-възрастните воини предпазливо стояха на разстояние от любимеца на Елук, знаейки много добре колко бързо се променя настроението му. Разузнаха земите чак до Червения хълм и видяха, че тревата е израснала тлъста и сладка, сякаш очакваше стадата на племето. Това беше добра земя и никое друго племе не я бе заело за този сезон. Само неколцина пастири в далечината разваляха илюзията, че са напълно сами в огромната степ.
На дванадесетия ден видяха до една река самотен гер и препуснаха към него. Толуй извика: „Нохой хор“, за да накара скитащите пастири да задържат кучетата си, после скочи на меката земя, отиде до ниската врата и се вмъкна вътре. Басан и Унеген се спогледаха с напрегнати и студени физиономии, преди да го последват. Двамата мъже се познаваха от деца, още преди Есугей да застане начело на вълците. Обидно им беше да бъдат водени от арогантния младок, но не искаха да пропуснат възможността да разберат какво е станало с онези, които бяха изоставили навремето.
Толуй прие купата солен чай с мляко в огромните си ръце, седна на старото легло и засърба шумно. Двамата мъже го последваха, след като сведоха глави пред пастира и съпругата му, които наблюдаваха непознатите с нескрит ужас от другия край на дома си.
