Венеция, 1681 Венецианските огледала са по-скъпи от злато, а талантът да обработваш стъкло е най-ревностно пазената тайна на Републиката. Затова островът Мурано става едновременно дом и затвор за майсторите на стъкло. И те са зорко следени и пазени от Съвета на десетимата. Най-талантливият от тях — майстор Корадино Манин, открива нов метод за направата на огледала. Но за да защити дъщеря си, той продава своето знание и душата си на френския крал Луи XIV — Краля Слънце… Лондон, наши дни Нора Манин е сред развалините от един брак. Огорчена и наранена напуска града и заминава за Венеция, където са нейните корени. Младата жена, в чиито вени тече кръвта на Корадино, отива да учи занаята на предците си на остров Мурано. Докато Нора се опитва да намери нов живот и отново да повярва в любовта, съдбата й се оказва неразривно свързана с историята на Корадино и с тайните и предателствата от миналото, които са живи и опасни и в настоящето. Роман, изработен като най-финото муранско стъкло — изтъкан от историческа мистерия, любов, много страст и съвременна романтика!
На Конрад, Руби и най-вече на Саша — всички до един сте на страниците на тази книга.
Корадино Манин вдигна за сетен път взор към светлините на Сан Марко. Откъм лагуната Венеция изглеждаше като същинско златисто съзвездие насред тъмното индигово кадифе на здрача. Колко ли от тези прозорци, окичили града като пъстри скъпоценни камъни, бяха изработени от собствените му ръце? Днес те се бяха превърнали в звезди, на чийто блясък бе отредено да го доведе до края на неговото житейско пътешествие. Да го отведе най-после у дома.
Докато лодката навлизаше плавно в пристана „Сан Закария“, той като никога не се замисли как да тълкува ширналата се пред очите му панорама от пъстроцветно стъкло, не се сети да оцени феерията от златно и морскосиньо. Единствената мисъл, която се загнезди в главата му, бе, че никога повече няма да зърне тази божествена гледка. Стоеше на носа на лодката — самотна, обсипвана с пръски водна пяна фигурка — и съзерцаваше Венеция. Извърна очи наляво, към „Санта Мария дела Салуте“ — съвсем новият, снежнобял купол на катедралата се забелязваше дори насред мрака на вечерта. Основите на тази велика църква бяха положени през 1631 година — годината на раждането на Корадино, в знак на благодарност към Дева Мария за спасението на града от чумата. Детството и целият му живот бяха преминали под знака на изграждането на храма. А сега той беше завършен — през 1681 година, годината на неговата смърт. Така и не бе успял да зърне катедралата в цялото й великолепие, насред дневна светлина. И знаеше, че никога няма да успее. До ушите му достигна скръбният повик на един от лодкарите по Канале гранде, подканящ пътниците да се качат при него. С черния си корпус лодката му наподобяваше погребална гондола. Корадино потрепери.
Зачуди се дали трябва да си свали бялата маска
Загърна се плътно в черната си мантия, потрепервайки сред мъглата на здрача, и пое напряко през площадчето под прикритието на триъгълната си шапка и маската си. Надяваше се традиционният костюм
По навик, а и заради многовековното суеверие, Корадино се стрелна бързо между двете колони на Сан Марко и Сан Теодоро, чиито бели, симетрични снаги се извисяваха високо нагоре към кадифения мрак над града. Светецът и чудовището Химера, които украсяваха фронтоните им, се губеха в нощното небе. Знаеше се, че застояването между тях е лоша поличба, тъй като пространството между колоните беше известно като място за екзекуция на престъпници, които или бяха обесвани отгоре, или заравяни живи долу. Корадино се прекръсти по стар обичай, но после си даде сметка какво прави и се усмихна. Злата поличба отдавна го беше настигнала. Накъде повече? И въпреки това ускори крачка.
Когато навлезе в пределите на площад „Сан Марко“, той забеляза, че всичко познато и обичано от него бе придобило зловещи, заплашителни окраски. Под ярката луна сянката на втурналия се като стрела към небето връх на катедралата приличаше на тъмна кама, разсичаща настилката на площада. Традиционните обитатели на това място — гълъбите, се стрелкаха като демонски създания в лицето му. Цели полкове черни арки обграждаха широкото пространство — какво ли таяха сенките им? Огромните порти на базиликата зееха отворени — пламъчетата на множество свещи проблясваха откъм златистата утроба на църквата. За момент тази гледка го ободри. Величествената църква бе като островче светлина насред морето от смразяващ мрак.
