Добре дошли в Морганвил. Но не оставайте навън след спускането на нощта… Морганвил е малък град, пълен със странни обитатели. А когато слънцето залезе, мрачни създания излизат навън. В Морганвил се спотайва зло, криещо се в най-тъмните сенки. Зло, което се оттегля с настъпването на деня…
В деня, в който Клеър бе приета в Стъклената къща, някой й открадна прането.
Клеър пъхна ръка в скапаната разнебитена пералня, но напипа само влажните гладки стени на барабана и като безвкусна шега — най-грозния чифт бельо, което имаше, плюс един къс чорап. Тя, разбира се, бързаше — на последния етаж на Хауърд Хол, където бяха най-евтините и най-овехтели стаи в най-евтиното и най-овехтяло общежитие, имаше само две перални. Две перални, две сушилни, и си направо късметлия, ако поне едната работи и не ти глътне монетите. Забравѝ за връщане на ресто от банкноти. Не бе виждала машината да работи с банкноти, поне не през последните шест седмици, откакто пристигна да учи тук.
— Не — изстена тя на глас и се подпря на пералнята, за да надникне в тъмната, тук-там ръждива вътрешност. Миришеше на мухъл и на евтин прах за пране. Даже и по-щателният оглед не помогна.
Един скапан чифт бельо, оръфано по шевовете. И един къс чорап.
Нямаше го всичкото бельо, което бе носила през последните две седмици. Всички дрехи, които всъщност й харесваше да носи.
— Не! — изкрещя Клеър в барабана на пералнята, ехото се върна, тя се отдръпна и силно ритна пералнята във вдлъбнатината, направена от всички разочаровани студенти преди нея. Задушаваше се. Имаше и други дрехи, малко, но бяха за краен случай, от рода на „О, боже, за нищо на света не искам да ме видят с това“. Твърде къси панталони, в които изглеждаше селяндурски, твърде големи и тъпи ризи, сякаш майка й ги е избирала. Което си бе истина.
След последната поръчка пица и покупката на още някоя книга за часовете на професор Клулис Юлис, който още не бе решил какво ще преподава, й бяха останали около триста долара, които трябваше да й стигнат, мм… за месеци.
Предполагаше, че ако потърси, може да си намери някакви дрехи, за които няма да й отидат всичките пари. В крайна сметка, центърът на Морганвил, Тексас, бе столица на магазините за евтини стоки. Ако допуснем, че намери нещо, което би се примирила да облече.
Мама каза, че ще стане така, помисли си тя. Трябва да мисля. Да запазя самообладание.
Клеър се строполи в оранжев пластмасов стол, тръшна раницата си на изтъркания балатум и зарови глава в шепи. Лицето й гореше, тя трепереше, знаеше, просто знаеше, че ще се разплаче. Ще се разплаче като бебе, за каквото всички я смятаха, твърде малка, да е тук, и твърде малка, да е далеч от мама.
Гадно е да си умен, виж докъде те докарва.
Тя сподави хълцането си и се облегна, като се мъчеше да не се разплаче на глас (защото щяха да я чуят). Запита се дали да не звънне на мама и татко за още малко пари, или да използва кредитната карта, която бе „за спешни случаи“.
Тогава видя бележката. Не точно бележка, по-скоро графити, но написаното на сивата тухлена стена над пералните бе за нея:
„Драга тъпачке, намерихме боклук в пералнята и го изхвърлихме в шахтата за боклук. Ако си го искаш, спусни се да си го вземеш.“
— По дяволите — пое си дъх Клеър и пак примигна, за да не потекат сълзите й, този път по друга причина. Заслепяващ, глупав гняв. Моника. Е, Моника и моникоподобните й приятелки. Защо все ставаше така, че готините подлярки винаги движеха на тумби, като хиени? И защо, при тези лъскави коси, дълги загорели крака и с повече пари, отколкото счетоводителите на бащините им фирми имаха, се заядоха точно с нея? Отговорът й бе известен.
Направи Моника на глупачка пред приятелите й и пред някои от готините по-големи колежани. Не че бе особено трудно. Просто минаваше и чу Моника да казва, че Втората световна война била „оная тъпа Китайска война“.
И съвсем импулсивно каза:
— Не е така.
Абсолютно всички, които се бяха излегнали по канапетата във фоайето на общежитието, я погледнаха с такава искрена изненада, сякаш автоматът за безалкохолни напитки е проговорил, Моника, нейните приятели и трима от суперготините по-големи момчета от другото общежитие.
— Втората световна война — впусна се в подробности тя, изплашена и несигурна как да се измъкне от създалата се ситуация. — Ами, исках да кажа, че не става дума за Корейската война. Тя е била по-късно. Втората световна е била с германците и японците. Нали сте чували за Пърл Харбър?
И всички погледнаха Моника и се засмяха, а Моника се изчерви… не много, но достатъчно, за да развали идеалния си грим.
— Да запомня да не купувам есета по история от теб — каза най-готиното момче. — Кой тъпанар не знае това? — Въпреки че Клеър беше сигурна, че всъщност никой от тях не знае. — Китайска, да бе!
Клеър видя гнева в очите на Моника, бързо прикрит със смях и флиртуване. За момчетата Клеър отново не съществуваше.
