СТЪКЛЕНИЯТ МЕЧ
Copyright © 2015 by Victoria Aveyard THE GLASS SWORD
© Деница Райкова, превод от английски © Стоян Атанасов, художник на корицата © Сиела Норма АД София • 2016 ISBN: 978-954-28-1997-4
ПЪРВА ГЛАВА
Трепвам. Парцалът, който тя ми дава, е чист, но въпреки това има мирис на кръв. Не би трябвало да ме е грижа. Целите ми дрехи вече са в кръв. Червената е моя, разбира се. Сребърната принадлежи на мнозина други: Еванджелин, Птолемей, лорда нимфа, всички онези, които се опитаха да ме убият на арената. Предполагам, че част от нея е и на Кал. Той кървеше обилно на пясъка, посечен и насинен от нашите кандидат-екзекутори. Сега седи срещу мен, забил поглед в краката си и оставил раните си да започнат бавния процес на естественото заздравяване. Хвърлям поглед към едно от множеството порязвания по ръцете си, вероятно от Еванджелин. Все още прясно и достатъчно дълбоко да остави белег. Част от мен изпитва наслада от мисълта. Тази назъбена дълбока рана няма да бъде заличена като с магия от студените ръце на лечител. С Кал вече не сме в Сребърния свят с някого, който просто да премахне заслужените ни белези. Спасихме се. Или поне аз се спасих. Веригите на Кал неумолимо напомнят за пленничеството му.
Фарли ме побутва по ръката, докосването й е изненадващо внимателно.
- Скрий си лицето, Мълниеносно момиче. Те търсят точно това.
Като никога се подчинявам. Другите следват примера ми, закриват устите и носовете си с парчета червен плат. Кал е последният, който не е покрил лицето си, но не задълго. Не се съпротивлява на Фарли, когато тя връзва маската му, прави го да изглежда като един от нас.
Електрическо жужене подпалва кръвта ми и ми напомня за пулсиращия, пронизително скърцащ Подземен влак. Той ни носи неумолимо напред към град, който някога е бил убежище. Влакът препуска, прелита с писък по прастарите релси като Сребърен суифт, който тича по открит терен. Вслушвам се в стържещия метал, чувствам го дълбоко в костите си, където се настанява студена тъпа болка. Яростта ми,
Не е нужно никой да ми казва защо сме се разбързали. Фарли и нейните гвардейци, изопнати като жица, са достатъчно обяснение за мен.
Мейвън дойде от тази посока преди и ще го направи отново. Този път - с яростта на войниците си, майка си и новата си корона. Вчера той беше принц; днес е крал. Мислех, че е мой приятел, мой годеник, сега знам по-добре.
Някога му се доверявах. Сега осъзнавам, че трябва да го мразя, да се боя от него. Той помогна баща му да бъде убит заради короната и обвини брат си за престъплението. Знае, че радиацията около разрушения град е лъжа, номер, и знае къде води влакът. Убежището, което Фарли е построила, вече не е безопасно, не и за нас.
Като нищо може вече да влизаме с пълна скорост в капан.
Някой ме обгръща здраво с ръка, почувствал безпокойството ми.
повярвам, че брат ми е тук, жив и най-странното от всичко - същият като мен. Червен и Сребърен - и по-силен и от едните, и от другите.
- Няма да им позволя да те заловят отново - промърморва той толкова ниско, че едва го чувам. Предполагам, че верността към когото и да било освен Алената гвардия, дори към близките, не се допуска. - Обещавам ти.
Присъствието му е успокояващо, притегля ме назад във времето. Отвъд вземането му в армията, до една дъждовна пролет, когато още можехме да се преструваме, че сме деца. Не съществуваше нищо освен калта, селото и глупавия ни навик да пренебрегваме бъдещето. Сега бъдещето е всичко, за което мисля, докато се питам по какъв ли тъмен път са ни повели постъпките ми.
- Какво ще правим сега? - отправям въпроса към Фарли, но очите ми намират Килорн. Той стои до рамото й, предан пазител със стисната челюст и окървавени превръзки. Само като си помисля, че не толкова отдавна беше чирак на рибар. Подобно на Шейд, изглежда неуместно като призрак от някакво време преди всичко това.
- Винаги има място, където да избягаме - отвръща Фарли, съсредоточена повече върху Кал, отколкото върху каквото и да е друго.
Очаква той да се бори, да се съпротивлява, но Кал не прави нито едно от двете.
- Дръж я - казва Фарли, обръщайки се отново към Шейд след един дълъг миг. Брат ми кимва и усещам тежестта на дланта му върху рамото си. - Не можем да я загубим.
