Два големи проблема тревожеха Франк Каупъруд по време на провала му в Чикаго, когато след дълга и изтощителна борба той не успя да поднови концесията си за още петдесет години.
Първият беше възрастта. Той вече гонеше шестдесетте и уж още се държеше, но при конкуренцията на млади и също така ловки финансисти доста трудно би натрупал състоянието, което смяташе да спечели, ако му бяха подновили концесията. А то щеше да възлезе на 50 милиона долара.
Вторият и дори по-важен проблем — според трезвата му преценка — бе липсата на стабилни връзки, с други думи, все още нямаше необходимия престиж в обществото. Пречеше му, разбира се, най-вече неговото минало — на младини бе лежал във филаделфийския затвор. Като се прибавят и нещастният му брак с Ейлийн, която не умееше да печели хората, и собственият му непоклатим и почти свиреп индивидуализъм и непостоянство, ставаше ясно защо мнозина, които биха могли да се сприятелят с него, го отбягваха.
Но и самият Каупъруд не бе склонен да дружи с хора, които му отстъпват по сила, хитрост и компетентност. Такива връзки му се струваха безсмислено самоунижение или в най-добрия случай пилеене на време. От друга страна разбра, че не е никак лесно Да спечелиш силните, ловки и истински важни люде, особено тук, в Чикаго, където бе водил тежка борба за положение и власт с някои от тях, които решиха да се обединят срещу него не защото не одобряваха неговия морал или похвати — те самите бяха такива и допускаха и други да са като тях, а по-скоро, защото той, съвършено външен човек, бе нахлул във финансовите територии, които те смятаха за свои, и за кратко време бе натрупал повече пари и власт, отколкото те. На всичкото отгоре бе спечелил жените и дъщерите на неколцина от тези, които най-много му завиждаха, поради което те се заеха да го изолират от обществото и почти успяха.
В отношенията си с жените той винаги бе държал на личната си свобода и винаги я бе отстоявал безогледно. Същевременно много добре знаеше, че може да срещне някоя жена, която с превъзходството си над всички останали да го задържи пряко волята му. Не че щеше да й бъде абсолютно верен — това той не очакваше от себе си, — но се надяваше на една истинска връзка, основана на разбирателство и привързаност. И ето вече осем години имаше чувството, че наистина е открил своя идеал в лицето на едно момиче, Беренис Флеминг. Тя очевидно не бе поразена нито от собствената му персона, нито от славата му, нито от умението му да печели жените. По тази причина, а също защото го бе омагьосала с прелестта и чувствеността си, той се убеждаваше все повече и повече, че със своята младост, красота, интелигентност и увереност в собствената си стойност тя ще може да създаде и да поддържа един естествен социален фон за неговата мощ и богатство, ако, разбира се, някога бъде свободен да се ожени за нея.
За съжаление, въпреки цялата си непоколебимост спрямо Ейлийн той все още не бе успял да се освободи от нея. Пък и тя бе твърдо решена да не го пуска. И щеше да му бъде много тежко, ако към трудната си битка за железниците в Чикаго прибавеше и тази борба за свобода. Още повече че в поведението на Беренис нямаше и следа от така необходимото му поощрение. Погледът й, изглежда, бе насочен към други мъже, не само по-млади от него, но и с по-добро положение в обществото, нещо, което той с тази си репутация не можеше да й предложи. Така за пръв път Каупъруд усети вкуса на любовната мъка. Часове наред седеше сам в стаята си, убеден, че е загубил напълно битката за по-голямо богатство и за любовта на Беренис.
И изведнъж тя дойде при него и обяви своето изумително и неочаквано поражение, така че той се почувствува подмладен и почти веднага си възвърна стария градивен дух. Най-сетне, мислеше си Каупъруд, намери любовта на жена, която истински ще го подкрепя в жаждата му за власт, слава и. престиж.
От друга страна, колкото и искрен и прям да, бе отговорът й на въпроса, защо е дошла — „Сметнах, че сега наистина имаш нужда от мен… Реших се“, все пак тя имаше да урежда някои сметки с обществото и живота въобще, търсеше възмездие за жестоките обиди, които бе понесла в ранната си младост. Заслепен от радост, че Беренис така внезапно се е обявила за негова, Каупъруд не можеше да проумее едно нещо. Тя все едно му казваше: „И ти, и аз сме парии. Теб светът се опита да те срази, а мен — да ме изгони оттам, където смятам, че ми е мястото, поради качествата, които притежавам, както и по ред други причини. И двамата сме засегнати. Да сключим тогава съюз, съюз на красотата, силата, ума и смелостта на две страни, никоя от които няма да бъде господар. Защото, ако не играем честно, този неосветен съюз няма да издържи дълго.“ В общи линии такъв бе мотивът й да отиде тогава при него.
