Тази книга е за Рог Пейтън
и цялата компания Брам.
Много съм млад, за да умра. Само на осемнайсет години… и вече съм почти мъртъв. Силите ми намаляват, пръстите ми се изплъзват, а асансьорната шахта под мен е дълбока цял километър. Повече не мога да се държа. Ще падна…
Обикновено съм спокоен, но сега започвам да се паникьосвам. Цялото ми тяло се тресе от умора, зная, че нямам изход.
Намирам се в беда, смъртна беда и този път трябва да виня само себе си. Бях забравил добрия съвет, който си давах през годините, бях забравил дори по-добрия съвет, даден ми от Епископа. Всичко беше изтрито от паметта ми от един неочакван вътрешен импулс.
Може би заслужавах да умра. Може би се бе родил плъх от неръждаема стомана… но точно сега щеше да умре един много ръждясал плъх. Рамката на металната врата беше изцапана с грес, а аз трябваше да се държа здраво за нея с изтръпнали от болка пръсти. Пръстите на краката ми едва се опираха на тесния праг… петите ми висяха над черната бездна под мен. Извитото ми на дъга тяло започна да ме боли от усилието да се крепя на върха на пръстите на краката, но тази болка беше нищо в сравнение с пулсиращия огън в долната част на ръката.
На времето планът изглеждаше толкова логичен, прост, добър, разумен.
Сега знаех, че е ирационален, сложен, лош, налудничав.
„Да, ти си идиот, Джими ди Гриз“, промърморих през стиснати зъби и усетих, че те са захапали долната ми устна, от която капе кръв. Отворих уста, плюх… и дясната ми ръка се изплъзна. Големият спазъм на страха, който премина през тялото ми, прогони умората и аз отново се хванах, зареден с енергията на отчаянието.
Която изчезна така бързо, както беше дошла и ме остави в същото положение. Само още по-уморен, ако изобщо беше възможно. Щях да остана тук, докато повече не мога да се държа, докато пръстите ми се отворят и падна. Може би беше по-добре да се пусна и да свърша…
„Не, Джими, не се предавай.“
През тупкането на кръвта в ушите гласът ми сякаш дойде много отдалеч, с по-нисък регистър от моя, като че ли говореше самият Епископ. Мисълта беше негова, думите също можеха да са негови. Продължих да се държа, макар всъщност да не разбирах защо. А далечният вой беше потискащ.
Вой? Асансьорната шахта беше черна като гроб и също толкова тиха. Дали асансьорът отново не е тръгнал? Със схванати мускули бавно наведох глава и погледнах надолу в шахтата. Не видях нищо.
Все пак имаше нещо. Малко светло петънце.
Сега какво? В тази правителствена сграда имаше двеста трийсет и три етажа. Какъв беше шансът асансьорът да спре точно на етажа под мен, за да мога безопасно да скоча върху него? Нищожен! Бях сигурен и не бях в настроение да го пресмятам. А може да дойде на този етаж и да ме смачка като дървеница… Друга чудесна мисъл. Гледах как светлината се движи към мен, очите ми се отваряха все повече и повече в съответствие с нарастването на светлото петно. Засилващ се вой на водещите колела, удар на въздушната вълна, това щеше да е краят…
Краят на движението нагоре. Кабината спря точно под мен, толкова близко, че чух отварянето на вратата и гласовете на двамата пазачи вътре.
— Аз ще те прикривам. Докато претърсваш залата, не се тревожи за твоята безопасност.
— Ти ще ме прикриваш! Не си спомням да съм изразил желание аз да претърсвам.
— Ти не, но… аз. Моите две нашивки пред твоята една означават, че ти трябва да го извършиш.
Онзи с едната нашивка промърмори нещо недоволен и бавно излезе от асансьорната кабина. Когато сянката му затъмни светлината от отворената врата, внимателно пренесох левия си крак върху покрива на кабината. Надявах се, че няма да се забележи поради неговото излизане.
Не че беше лесно да се направи. Мускулът на бедрото ми се бе схванал, пръстите ми стояха свити върху рамката. Бавно преместих назад треперещия си десен крак и стъпих върху асансьорната кабина. Пръстите ми още стискаха рамката. Чувствах се като глупак.
— Залата е празна — извика един далечен глас.
— Провери датчика за проникване.
Отвън се чу приглушено мърморене и тракане, докато освобождавах схванатата си дясна ръка от омазнения метал и се пресягах с все още непокорната лява да се хвана.
— Отчетено е само моето проникване. Единственото движение в коридора след осемнайсет часа, когато всички си отидоха.
— Истинска мистерия — каза онзи с двете нашивки. — Върни се. Таблото показваше, че асансьорът отива на този етаж. Оттук го извикахме. А сега ти ми казваш, че никой не е излязъл от него. Истинска мистерия.
— Никаква мистерия, просто повреда. Малък дефект в компютъра. Това нещо само си дава команди, когато друг не му дава.
— Колкото и да не ми харесва… ще се съглася с теб. Хайде да се върнем и да си довършим белота.
