За хората от пети век пр.н.е. Индия е персийска провинция на река Инд, а Цин — само едно от воюващите помежду си княжества в днешен Китай. Все пак за улеснение съм използувал названието Индия, като с него обозначавам не само Гангската равнина, но и областите, които днес са известни като Пакистан и Бангладеш. Тъй като за онзи период английското название China би било съвсем погрешно, послужих си с древното име Cathay[1], включващо държавите между Янцзъ и Жълтата река. Където е възможно, използувам съвременните географски названия, като Средиземно море, или възприетите днес форми на имената, като например Конфуций[2]. Афганистан и Иран предпочитам да наричам с древните им имена: Бактрия и Персия.
[1] Древното название Cathay (Китай) съответствува на българското Китай, използувано в този превод, и е влязло в английски език през руски, като вероятно има татарски произход. Днес в английски се употребява думата China, произлязла от Ch’in (на бълг. Цин), една от многобройните държави, възникнали след разпадането на царството Чжоу (VIII-III в. пр.н.е.), която през 256 г. пр.н.е. завладяла Чжоу и наложила властта си над цял Китай. — Б. пр.
[2] В българския превод при предаването на имената сме се придържали към традиционно установилите се в съвременния ни език правописни и правоговорни форми, независимо че от гледище на езика на съответната страна в някои, случаи те се отклоняват от правилата за фонетична транскрипция. — Б. пр.
За обозначаване на разстоянията използувах нашите неметрични единици — милите. Колкото до датите, разказвачът обикновено гледа да съотнесе събитията към момента на започване на разказа, с който иска да обори Херодот (още неизвестен като „баща на историята“); можем да приемем, че това е вечерта на 20 декември 445 г. пр.н.е.
На ТОМАС ПРАЙЪР ГОР (1870–1949)
Сляп съм. Но не съм глух. Поради непълнотата на нещастието си вчера бях принуден да слушам близо шест часа един самозван историк, който с изопачения си разказ за „Персийските войни“ — на атиняните, естествено, им отърва да ги наричат „Персийски“ — така ме възмути, че да бях по-млад и по-влиятелен, щях да се надигна от мястото си в Одеона[1] и да внеса смут в цяла Атина, като го оборя.
[1] В Гърция и по-рядко в Рим кръгло здание за музикални представления, декламации и състезания, построено за пръв път в Атина по времето на Перикъл. — Б. р.
Все пак аз знам причината за Гръцките войни. А той не. Пък и кой грък би могъл да я знае? Прекарах по-голямата част от живота си в персийския двор и дори сега, вече седемдесет и пет годишен, още служа на Великия цар, тъй както служих и на баща му — моя любим приятел Ксеркс, — а преди това и на неговия баща, герой, известен дори на гърците като Дарий Велики.
Когато досадното четене най-сетне свърши — между другото въпросният „историк“ има слаб, монотонен глас, който поради твърдото дорийско произношение звучи още по-неприятно, — осемнадесетгодишният ми племенник Демокрит попита дали не искам да остана и да поговоря със злословника, хулещ Персия.
— Добре ще е да го направиш — каза той, — защото всички са вперили поглед в теб. Знаят, че навярно си много ядосан.
Демокрит учи философия тук, в Атина. Следователно препирните му доставят удоволствие. Запиши и това, Демокрите. В края на краищата именно по твое искане диктувам разказа си, от който ще научиш как и защо са започнали Гръцките войни. Няма да пощадя никого — включително и теб. Докъде бях стигнал? Да, до Одеона.
Усмихнах се със страдалческата усмивка на сляп човек — така един ненаблюдателен поет, говорейки за нас, невиждащите, описва изражението ни в подобни случаи. То и аз самият навремето, когато виждах, не обръщах особено внимание на слепците. От друга страна, съвсем не съм очаквал, че ще живея до старини, а още по-малко, че ще загубя зрението си. Това се случи преди три години — изведнъж белите облаци, които от известно време се спускаха пред очите ми, станаха непрозрачни.
Последното нещо, което видях, бе размазаното изражение на собственото си лице в едно огледало от полирано сребро. Това се случи в Суза, в двореца на Великия цар. Отначало помислих, че стаята се изпълва с дим. Но беше лято и нямаше огън. За миг се зърнах в огледалото, после вече не виждах. И оттогава насам не виждам нищо.
В Египет лекарите правят някаква операция. Твърдят, че разпръсвала облаците. Много стар съм да ходя чак до Египет. Освен това видял съм предостатъчно. Та нали съм видял свещения огън, който е лицето на Премъдрия господ, Ахура Маздa[1]. Видял съм Персия и Индия, и най-далечните земи на Китай. Няма човек на този свят, който да е пътувал повече от мен.
[1]Върховното божество в зороастризма. Олицетворява живота и светлината и според персийската митология накрая ще победи противника си Ариман, символизиращ злото (старогр. Ормузд). — Б. пр.
