Лейк разбра, че няма да изкопчи от нея нищо повече, докато не ѝ го донесе. Заобиколи барплота, намери пликчетата в картонената им кутия и ѝ занесе едно.
Тя го отвори и загреба с него пластмасовата капачка от леглото.
— О, боже — възкликна Лейк. — Как е пропуснал това?
— Отвлякъл я е в тъмното — каза Блох. — Сигурно, като се е приближавал, едната му ръка е била протегната напред, за да ѝ затисне устата. Пристъпвал е бавно и безшумно към нея. Явно е знаел, че стените са тънки, и е било важно тя да не извика. Спринцовката е била в другата му ръка…
— Умно.
Въпросът, на който всеки от двамата искаше да си отговори, бе дали в последния момент Пясъчния човек е рискувал да приближи двете си ръце една към друга, за да свали капачката от спринцовката и да оголи иглата? Или бе сграбчил Кейт с едната си ръка, притиснал я бе надолу и бе свалил капачката със зъби, след което я беше изплюл.
— Това е улика от Пясъчния човек. Щом е отвлякъл Кейт, значи я държи някъде. Вероятно на мястото, където се е криел през цялото време. По тази капачка може да има микроскопични влакна, следи от химически елементи, нещо, което да ни даде представа къде се намира скривалището му — каза Блох.
— Веднага ще я занеса за изследване. Имам човек, който работи в частна криминалистична лаборатория.
Тя запечата пликчето, задържа го в ръката си и се изправи, гледайки Лейк в очите.
— Животът на най-добрата ми приятелка е в опасност. Защо да ти вярвам, след като веднъж ни излъга?
Прашинките се въртяха и танцуваха в слънчевите лъчи, на чийто фон Лейк изглеждаше абсолютно неподвижен. Не помръдваше, не се почесваше, не правеше нервни движения. Сякаш моторът му, който никога не спираше, изведнъж бе угаснал. Блох знаеше, че той обмисля следващия си ход. Сега или щеше да повтори лъжата, при което тя щеше да го изрита веднага и да си намери друга лаборатория, или щеше да си признае.
Погледът му не се откъсваше от нея, сякаш преценяваше евентуалната ѝ реакция. Вдигна ръце пред гърдите си с длани към нея и разперени пръсти.
— Е, добре, хвана ме. Не работя за федералните.
— А защо ни излъга?
— Защото не желая да арестувам Даниъл Милър. Искам да го убия. А това ни най-малко няма да ви помогне при защитата на Кари Милър. Беше ми нужно да привлека още един детектив да ми помага, за да получа достъп до архивите на ФБР във връзка с убийствата. До вашите преписки. Съжалявам, че излъгах. Ако ви бях признал истината, нямаше да ме допуснете до себе си, а както съм ти казвал, аз трудно се доверявам на когото и да било.
— И защо да не те отрежа още сега от разследването?
Той облиза пресъхналите си устни, остана миг-два загледан в пода и заговори с треперещ глас, ту продран, ту писклив, задавен от мъка, която не можеше повече да крие:
— Защото моята приятелка е вече мъртва. И аз не мога да се примиря с това. Мога да ви помогна да го хванете и да си върнеш твоята приятелка жива. В момента още един живот е в опасност. Това за мен е по-важно от отмъщението. Давам ти дума, че няма да го убия.
Блох мълча няколко секунди, обмисляйки чутото. После кимна.
— Значи си съгласна? Вярно ли? Сериозно? — попита той.
— Какво, с фанфари ли да го оповестя? Да вървим да разпитаме съседа.
Беше малко вероятно съседът на Кейт да отвори на Блох след снощното им стълкновение. Тя реши да влезе направо, без да иска разрешение.
Опря гръб на отсрещната стена, направи две големи крачки напред, засили се и на третата крачка стовари подметката си между двете панти на вратата. Съседът на Кейт си седеше на канапето с бира в ръка. Другата му ръка не изглеждаше особено годна за работа. Кутрето му беше в шина. Носът му беше покрит с широк пластир. Очите му гледаха уплашено между лилавите отоци.
Той заскимтя жално, когато Блох го сграбчи за ризата, изправи го на крака и го блъсна в близката стена.
— Да си чувал или виждал някого в коридора снощи, след като си тръгнах?
— Вече ти казах, че няма да викам ченгетата — измънка той.
Блох го дръпна към себе си, после отново го блъсна в стената.
— Не става дума за теб. Нямам много време и ми е нужно да знам дали си чул или видял някого или нещо снощи, след като аз си тръгнах.
— Хайде де, удари ме! — Той вдигна счупеното си кутре. — Какво по-лошо от това можеш да ми направиш?
Лейк го хвана за кутрето и каза:
— Аз се сещам за поне девет други неща.
— Моля те… — проплака мъжът. — Бях в спешното. Нищо не съм видял.
— Не си видял непознат в коридора, нечия чужда кола, паркирана отвън, или…
— Музика — каза мъжът.
— Каква музика?
— Снощи се прибрах към един от болницата и не можах да заспя. Тогава чух вашата приятелка да пуска някакви стари песни. После съм се унесъл. Това е всичко. Всичко!
Кейт не си падаше по златни хитове от едно време. Нейни любимки бяха Бионсе и Тейлър Суифт.
— Какви стари песни?
— Нещо като онази от „Завръщане в бъдещето“. Сещаш ли се, оня филм, в който Майкъл Джей Фокс пътува във времето.
— Пусни го — каза Лейк.
Блох остави мъжа и двамата излязоха от апартамента му.
— Какви ги говори този? — попита тя в коридора.
