— Какво?! — вдървява се майка ми и очите й се стрелкат от Люк към мен и обратно. — Какво искаш да кажеш с това?
— Беки иска да изчака още десет години, докато се омъжи — отговаря й Люк. — Не съм ли прав, Беки?
Настъпва неловка тишина, в която усещам, че лицето ми буквално пламва от срам.
— Ами… — прочиствам си гърлото и правя всичко възможно да си залепя една безгрижна усмивка. — Да… прав си.
— Сериозно?! — възкликва изумено Сузи. — Нямах представа, че си решила подобно нещо! И защо?
— За да мога да… хммм… реализирам пълния си потенциал — смотолевям аз, без да смея да вдигна очи към мама. — И да… да се опозная по-добре.
— Да се опознаеш по-добре ли?! — извисява се гласът на мама, сдобил се с особен, писклив оттенък. — И защо са ти цели десет години за тази цел? Бих могла да ти разкрия истинската ти същност само за десет минути!
— Чакай малко, Беки, след десет години ще бъдеш на колко? — сбърчва замислено нос Сузи.
— Не съм казала, че за това ще ми трябват точно десет години — намесвам се аз, напълно съсипана. — Може би… осем ще са достатъчни.
— Осем ли?! — Майка ми изглежда така, като че ли всеки момент ще се залее в сълзи.
— Люк — вметва Сузи, доста разтревожена. — Ти знаеш ли нещо по този въпрос?
— Да, точно онзи ден го обсъждахме — отвръща той със спокойна усмивка.
— Ама не разбирам… — не го оставя на мира тя. — Ами какво ще стане с…
— Времето ли? — прекъсва я елегантно той. — Права си. Мисля, че вече е крайно време да тръгваме. Знаете ли, че е два без пет?
— Пет минути?! — изписква ужасено булката. — Само толкова?! Ама аз още не съм готова! Беки, къде са ти цветята?
— Хмм… мисля, че са в твоята стая. Оставих ги там някъде, но…
— Тогава веднага тичай да ги вземеш! И къде изчезна татко? Мамка му, искам една цигара!
— Сузи, знаеш, че не трябва да пушиш! — Сега е мой ред да се ужася. — Не се препоръчва за… — Млъквам точно навреме.
— За роклята, нали? — намесва се услужливо Люк.
— Именно. Може върху нея да падне пепел и да я прогори — побързвам да замажа положението.
Докато открия цветята си в стаята на Сузи (бяха в банята), докато си освежа червилото и отново сляза, във фоайето ме чака само Люк.
— Родителите ти вече заминаха — отбелязва той. — Сузи каза и ние да тръгваме, а те с баща й ще пристигнат с каляската. Намерих ти и връхна дреха — добавя и ми подава едно сако от овча кожа. — Майка ти е права — не можеш да излезеш навън така.
— Окей — съгласявам се неохотно. — Обаче в църквата ще го сваля!
— Между другото, известно ли ти е, че роклята ти е започнала да се разшива на гърба? — казва той, докато ми помага да си облека сакото.
— Сериозно?! — поглеждам го ужасено. — Много грозно ли стои?
— Стои си много хубаво — изкривява уста в усмивка той. — Но след церемонията може би би могла да потърсиш безопасна карфица.
— Да го вземат мътните този Дани! — клатя глава аз. — Знаех си, че трябва да избера роклята на Дона Карън!
Двамата с Люк тръгваме по чакъла и се насочваме към покритата с тента алея. Наоколо цари покой и тишина. Точно в този момент се показва бледичко слънце. Радостните камбанни звуци са се свели до единични удари и наоколо няма жива душа, с изключение на някой и друг забързан нанякъде сервитьор. Сигурно всички останали вече са в църквата.
— Извинявай, че повдигнах този деликатен въпрос пред всички — казва внезапно Люк.
— Деликатен ли? — повдигам учудено вежди аз. — О, да, онзи въпрос. Но той въобще не е деликатен!
— Майка ти ми се стори малко притеснена…
— О, мама! Тя за всичко се притеснява. Даже в случая просто се шегуваше.
— Шегуваше ли се?!
— Ами да! — изричам с леко отбранителен тон. — Шегуваше се!
— Разбирам — кимва Люк и ми хваща ръката, докато се препъвам по пътеката с цвят на кокосов орех. — Значи все още си решена да чакаш осем години, преди да се омъжиш.
— Категорично! — кимвам аз. — Минимум осем години!
Продължаваме да вървим, потънали в мълчание. В далечината дочувам тропот на копита върху чакъла — сигурно каляската на Сузи вече тръгва.
— Може пък да са и само шест — добавям небрежно. — Или… пет. Зависи от много неща.
Нова продължителна тишина, нарушавана единствено от леките ни, ритмични крачки по застланата пътека. Атмосферата между двама ни става все по-странна и аз изобщо не смея да погледна към Люк. Прочиствам си гърлото и разтривам носа си, опитвайки се да измисля някакъв коментар относно времето.
Стигаме до вратата на църквата и Люк се обръща да ме погледне. И аз се вкаменявам. Лицето му е изгубило обичайното си дяволито изражение.
— Питам те съвсем сериозно, Беки — изрича той. — Наистина ли искаш да чакаш още пет години?
— Аз… ами… не знам — отвръщам сконфузено. — А ти?
Обгръща ни нова смразяваща тишина и аз почти чувам ударите на сърцето си.
— О, Господи! Боже мой! Да не би той да… Може би се кани да…
— Аха! Ето я и шаферката! — стряска ни появилият се от църквата викарий и двамата подскачаме. — Всички ли са готови да се отправят към олтара?
— Ами… аз… мисля, че съм — смотолевям, усещайки изгарящия ме поглед на Люк. — Да, готова съм.
