— Сигурна ли си? — пита Джанис от другата страна на Атлантика. — Ако наистина е важно, няма проблеми да открия номера…
— Не, наистина, не е важно. Нищо особено — чувам се да изричам. — Е, беше ми много приятно да се чуем. Довиждане. — И трясвам слушалката, потрепервайки лекичко.
Само още няколко дена. Така или иначе, има ли някакво значение дали е сега или след няколко дена?!
Именно!
Когато се връщам в дневната, заварвам Дани, излегнал се на дивана, да се разхожда по каналите на телевизора.
— Всичко наред ли е? — пита той, като вдига глава.
— Прекрасно — отвръщам аз. — Дай да пийнем произведението ти!
— Моля, в шейкъра има достатъчно! — кимва той по посока на шкафчето за коктейли и точно в този момент външната врата се отваря.
— Люк, ти ли си, скъпи? — провиквам се аз. — Тъкмо навреме за…
Не довършвам, защото точно в този момент той влиза. Втренчвам се ужасено в него. Лицето му е бледо и безизразно, а очите му — още по-тъмни от обикновено. Никога досега не съм го виждала така.
Двамата с Дани се споглеждаме и аз чувствам сърцето си да претупва от лоши предчувствия.
— Люк! — преглъщам. — Добре ли си?
— От един час се опитвам да се свържа с теб — казва той безизразно. — Не беше на работа, а телефонът тук дава непрекъснато заето…
— Вероятно си ме хванал точно на връщане от работа. А после трябваше да се обадя до Англия. — С все по-нарастващо предчувствие за нещо лошо аз пристъпвам към него и питам плахо: — Какво се е случило, Люк? Да не би нещо в работата?
— Не. Майкъл. — Току-що разбрах, че Майкъл е получил инфаркт.
Стаята на Майкъл е на четвъртия етаж в една голяма болница във Вашингтон. Ние вървим по коридора, потънали в мълчание, и двамата втренчени право пред себе си. Снощи не можахме да спим много добре — всъщност, не съм особено убедена, че Люк изобщо успя да мигне. Засега не говори кой знае колко, обаче аз съм сигурна, че не може да си намери място от чувство за вина.
— Можеше да умре — каза Люк снощи, докато лежахме будни в тъмнината.
— Но не е умрял — отговорих аз и докоснах ръката му.
— Но можеше да умре.
Вярно е. Майкъл можеше да умре. Всеки път, когато си го помисля, стомахът ми се преобръща. Досега никой мой близък не се е разболявал. Да, старата пралеля Мюриъл имаше някакъв проблем с бъбреците, но аз я бях виждала само два пъти. И всичките ми баби и дядовци са все още живи, с изключение на дядо Блумууд, който е починал, когато съм била на две годинки, така че изобщо не го познавам.
А да ви призная, че даже не съм стъпвала в болница — ако не броим сериалите „Спешно отделение“ и „Травматология“. Докато подминаваме разни стряскащи табели, от които ти настръхват косите, като например „Онкология“ и „Бъбречно отделение“, аз за пореден път си давам сметка колко много неща са ми спестени в този живот.
Пристигаме пред стая 465 и Люк се заковава на място.
— Стигнахме — отронва той. — Готова ли си? — Чука леко на вратата и само след миг отваря.
Майкъл спи дълбоко в огромно подвижно метално легло. На масичката до него има около шест големи букета, а още минимум толкова украсяват цялата стая. В ръката му е забита игла със система, а от гърдите му излиза някакъв широк маркуч, отвеждащ към машинка с примигващи лампички. Лицето му е бледо, изпито и той изглежда някак си… особено уязвим.
Ама тази работа изобщо не ми харесва! Никога не съм виждала Майкъл облечен в нещо друго, освен скъп костюм и държащ в ръка чаша скъпо питие. Импозантен, стабилен, непоклатим! А не лежащ в някакво болнично легло с отвратителна болнична роба.
Поглеждам към Люк. Той стои, втренчен в Майкъл. Напълно пребледнял. Като че ли се кани да се разплаче.
О, Боже! Аз също ще се разплача!
И тогава Майкъл отваря внезапно очи и аз усещам, че ме залива вълна от облекчение. Добре, че поне очите му са си същите! Със същата топлота. Със същите закачливи пламъчета.
— О, не е трябвало да се разкарвате чак дотук! — изрича той със сух и още по-гробовен от обикновено глас.
— Майкъл! — възкликва Люк и пристъпва по-близо до леглото му. — Как се чувстваш?
— По-добре. Значително по-добре от вчера — отговаря той и разглежда любопитно Люк. — А ти как се чувстваш? Изглеждаш ужасно!
— И се чувствам ужасно — завалва Люк. — Чувствам се като пълен… — не довършва и преглъща.
— Наистина? Защо не вземеш да си направиш няколко изследвания, така и така си тук? — отбелязва Майкъл. — Уверявам те, че процесът е изключително полезен. Благодарение на него вече знам, че имам ангина пекторис. От друга страна обаче, съм спокоен, че лимфните ми възли са в отлично състояние и че не съм алергичен към фъстъци! Което си е истински успокояващо. — Погледът му се спира на кошницата с плодове в ръцете на Люк. — Това за мен ли е?!
— Да! — отговаря Люк, като че ли внезапно изтръгнат от сън. — Просто нещичко… Да го оставя ли тук?
И той поразмества екзотичните букети, за да отвори място за кошницата, а аз междувременно зървам, че на една от картичките има логото на Белия дом. Майчице!
