— Да! — И аз започвам ожесточено да натискам необходимите бутони, но пак не получавам сигнал. — Ето, виж!
— Добре де, но продължавай да опитваш! Хайде, давай!
— Ето, опитвам! Пак набирам!
— О, Господи! — изпищява внезапно Сузи и аз подскачам ужасено.
— Ама аз опитвам! Честна дума, Сузи, наистина опитвам…
— Не! Виж тук!
Аз се заковавам на място и се обръщам. Сузи стои на тротоара на десет стъпки зад мен, а под краката й се събира малка локвичка вода.
— Сузи, не се притеснявай — изломотвам притеснено. — Няма да кажа на никого!
— Ама ти нищо не разбираш! Това не е… — Втренчна се като подивяла в мен и накрая прошепва: — Мисля, че ми изтекоха водите!
— Какво ти е изтекло?! — Страхът ме сграбчва в железните си нокти. — Ужас! Това да не би да означава, че… Ти да не би да…
Не е възможно това да се случва наистина!
— Нямам представа — отвръща Сузи, но аз виждам как по лицето й постепенно се изписва огромна паника. — Искам да кажа… възможно е, но… Но нали имам още четири седмици! Прекалено рано е! Тарки не е тук, нищо не е готово… О, Боже!
Никога досега не съм виждала Сузи толкова уплашена. Ужасът сковава и мен и аз едва успявам да се преборя с изкушението да избухна в сълзи. Какво направих, Господи?! Не стига че обърках всичко, ами причиних и преждевременно раждане на най-добрата си приятелка!
— Сузи, много съжалявам — преглъщам през сълзи.
— Грешката не е твоя! Не бъди такава глупачка!
— Напротив, моя е! Ти си беше толкова спокойна и щастлива, но после видя мен… Трябваше да стоя далеч от бременни хора…
— Трябва веднага да отида в болница — отсича Сузи с пребледняло лице. — Всички жени от рода Клийт-Стюарт раждат много бързо. Мама ме е родила за около половин час.
— Половин час ли? — изписквам аз и изпускам телефона. — Ами тогава да тръгваме веднага! Хайде!
— Ама аз не си нося чантата за раждането! Не си нося нищичко! Знаеш ли колко много неща трябва да взема?! — И тя прехапва загрижено устни. — Дали първо да не се прибера вкъщи?
— Нямаш време да се прибираш вкъщи! — изпищявам панически. — Какво ти трябва толкова?
— Ами пеленки… дрешки… такива неща…
— Откъде можем да ги… — започвам аз, като се озъртам безпомощно. За мое огромно облекчение най-сетне зървам знака на „Питър Джоунс“.
— Окей! — отсичам и я повличам след себе си. — Хайде да вървим!
Веднага щом влизаме в магазина „Питър Джоунс“, аз се озъртам за някоя продавачка. Слава Богу, към нас се носи една жена на средна възраст с яркочервено червило и златисти очила с верижка.
— Приятелката ми има нужда от линейка — изричам задъхано аз.
— И такси ще свърши работа, не се притеснявайте! се Сузи. — Просто водите ми изтекоха. Така че наистИ да стигна до болницата в най-кратки срокове.
— Божичко! — ахва жената. — Елате да седнете тук, скъпа! Аз веднага ще ви извикам такси…
Настаняваме Сузи на един стол до касата и някаква помощник-продавачка й носи чаша вода.
— Така — кимвам аз. — Кажи сега от какво имаш нужда!
— Не си спомням много точно — отвръща Сузи с тревога в гласа. — Бяха ни дали един списък, но… Може би в бебешкия отдел ще знаят какво трябва…
— Имаш ли нещо против да те оставя за малко, за да отида дотам?
— Няма проблеми.
— Сигурна ли си, че ще се справиш и без мен? — питам и хвърлям притеснен поглед към корема й.
— Хайде, Беки, върви по-бързичко!
Абе, как не ги е срам да слагат бебешкия отдел толкова далеч от входа на магазина?! Така де, какъв смисъл има от всичките тези етажи с дрехи, гримове и чанти, от които никой не се интересува?! След спринтиране нагоре-надолу по около шест ескалатора най-сетне откривам бебешкия отдел и се заковавам за секунда, неспособна да си поема дъх.
Озъртаам се наоколо, омаяна от всичките тези имена на неща, за които никога не съм и чувала.
Одеялца за изписването?
Капки против колики?
Мътните го взели! Просто ще взема да купя всичко. Запътвам се бързо към най-близките рафтове и започвам да грабя безразборно каквото ми попадне: тениски с вързанки, чорапчета, шапчица… плюшено мече, одеялце за люлката… какво още? Ах, да, Мойсеева кошничка… гащички… малки куклички във вид на ръкавички, в случай че на бебето му доскучае… едно много сладуранчесто сакенце на „Кристиан Диор“ (питам се дали изработват тези чудесии и в нормални размери?)…
Струпвам всичко това на касата и вадя със замах кредитната си карта „Виза“.
— Това е за приятелката ми — изричам задъхано. — Раждането започна. Смятате ли, че това ще стигне или има нужда от още нещо?
— Не бих могла да зная такива неща, скъпа — отвръща касиерката, като сканира баркода на един термометър за ванички.
— Аз имам един списък — обажда се жена с облекло за бременни и подобаващ корем. — Ето какво искат по болниците.
— Много ви благодаря!
Тя ми подава списъка и когато зървам безкрайната поредица от разни неща, ужасът ми нараства, Мислех, че съм се справила успешно със задачата, обаче се оказва, че не съм взела и половината неща, които се изискват! А ако пропусна каквото и да било и точно то се окаже от жизненоважно значение, цялото раждане на Сузи ще се провали и аз никога няма да мога да си простя!
