"Съдбата се бори да възстанови предопределения модел. Но за щастие понякога не успява."Рано, твърде рано Лора Шейн остава сама на този свят… за да премине през трудности и изпитания, за да се влюби и загуби отново…И при всяко препятствие на пътя й до нея неизменно е един тайнствен непознат, нейният ангел-хранител. От друго време и място, Стефан се бори с миналото, за да запази бъдещето. Бъдеще, в което, може би те имат някакво бъдеще… заедно."Съдбата се бори да възстанови предопределения модел. И за щастие понякога успява."Един от най-добрите романи на Дийн Кунц, роман, в който миналото, настоящето и бъдещето се преплитат в едно.
На Грег, Джоан Бенфорд
Понякога си мисля, че сте най-интересните
хора, които познаваме.
Тогава винаги вземам два аспирина и си лягам.
Но мисълта упорства.
Дълбоката любов на някого
ни дава сили,
а дълбоката любов към някого
ни дава смелост.
В нощта, когато се роди Лора Шейн, се разрази буря. Тогава времето беше толкова странно, че хората го споменаваха години наред.
Дванадесети януари 1955 година, сряда беше студен, сив и мрачен ден. На свечеряване от навъсеното небе се заизвиваха едри, пухкави снежинки и хората от Денвър се спотаиха в очакване на виелица от Скалистите планини. Към десет часа вечерта от запад задуха силен, мразовит вятър и зави през планинските проходи и над неравните гористи склонове. Снежинките се смалиха и станаха като песъчинки — малки и скърцащи. Вятърът нахлу през прозорците на опасания с книжни лавици кабинет на доктор Пол Маркуел.
Маркуел се беше отпуснал на стола зад бюрото и пиеше шотландско уиски за затопляне. Непрекъснатата настинка, която го мъчеше, се дължеше не на зимното течение, а на вътрешна студенина на ума и сърцето.
През четирите години след смъртта на единственото му дете Лени от полиомиелит Маркуел все повече затъваше в пиянство. И сега, въпреки че беше дежурен на повикване в околийската болница, той взе бутилката и си наля още „Чивас Ригьл“. През просветената 1955 година децата се ваксинираха с ваксината на доктор Джонас Солк. Скоро нито едно дете нямаше да се парализира или умира от полиомиелит. Но Лени се зарази през 1951 година преди Солк да разработи ваксината. Парализираха се и дихателните мускули на момчето. Случаят се усложни с бронхопневмония. Лени нямаше шансове.
Глух тътен отекна в зимната нощ от планината към запад, но отначало Маркуел не му обърна внимание. Беше така погълнат от собствената неспирна черна скръб, че понякога само подсъзнателно долавяше какво става около него.
На бюрото стоеше снимка на Лени. Дори четири години след смъртта лекарят продължаваше да се измъчва от усмихнатото лице на сина си. Трябваше може би да скрие снимката, но вместо това я държеше на видно място, защото методът, чрез който се опитваше да изкупи вината си, се състоеше в непрестанно самобичуване.
Никой от колегите на Пол Маркуел не знаеше за проблема с пиенето. Той никога не изглеждаше пиян. Грешките, допуснати при лечението на някои пациенти, се дължаха на усложнения, които биха могли да възникнат и по естествен път и затова не бяха приписвани лично на него. Но той си знаеше, че е сбъркал и ненавистта към самия себе си още повече го подтикваше към пиянство. Пак се чу тътен. Този път разпозна шума на гръмотевица, но все още не беше изненадан.
Телефонът иззвъня. Уискито притъпяваше сетивата и забавяше реакциите му, затова вдигна слушалката чак при третото позвъняване.
— Ало!
— Доктор Маркуел? Хенри Ямата — гласът на Ямата, стажант-лекар от околийската болница звучеше нервно. — Една от вашите пациентки, Джанет Шейн, токущо беше докарана от мъжа си. Тя ражда. Всъщност бурята ги е забавила и раждането вече е започнало.
Маркуел продължаваше да отпива от уискито, докато слушаше. После, доволен, че не заваля думите, попита:
— Все още ли е в началото?
— Да, но родилните болки са силни и необичайно продължителни за този етап. Има кървенисто вагинално течение…
— Това може да се очаква.
— Не, не — прекъсна го нетърпеливо Ямата. — Не става дума за обичайното изтичане…
Спукването на мехура или кървенистото течение беше сигурен знак, че раждането е наближило. Но Ямата каза, че госпожа Шейн вече е започнала да ражда. Маркуел сбърка като заяви, че става дума за обичайно изтичане на околоплодната течност.
— Кръвта не е чак толкова много, та да говорим за кръвоизлив — каза доктор Ямата, — но нещо не е наред. Инертна матка, обструкция на таза, органично заболяване…
— Бих забелязал, ако има някакво физиологично отклонение, което да застрашава бременността — отвърна рязко Маркуел. Но му беше ясно, че би могъл да не забележи, ако е бил пиян. — Днес е дежурен доктор Карлсън. Ако стане нещо преди да съм пристигнал, той…
— Току-що докараха четирима ранени от злополука. Двама са в лошо състояние. Карлсън е претоварен. Имаме нужда от вас, доктор Маркуел.
— Тръгвам. Двайсет минути.
Маркуел затвори телефона, допи уискито и извади от джоба ментови бонбони. Винаги ги носеше, откакто се пропи. На излизане от кабинета разви един, лапна го и се запъти по коридора към килера.
Беше пиян, а трябваше да изражда бебе и може би щеше да го повреди, което би означавало край на кариерата, крах на репутацията, но това не го интересуваше. Всъщност очакваше катастрофата с перверзен копнеж.
Обличаше палтото си, когато нощта се разтърси от нова гръмотевица. Къщата се разлюля.
