Родригес изскочи от колата и пресече улицата. Намирахме се в сърцето на гръцкия квартал — истински магнит за командировани, дошли да се разтушат на чашка узо с агнешки флейки в компанията на някоя палава танцьорки.
Шмугнахме се в някаква таверна на име „Санторини“. Около бара беше душно от телата на мургави мъже с колосани бели ризи, които не вършеха нищо. Родригес им показа кожения калъф със значката си. Барманът се ухили и кимна към стълбището. Родригес се обърна към мен и каза:
— Той е на една маса на горния етаж.
— Кой?
— Ти кой мислиш? И не му се прави на интересен!
Изкачих се сам по стълбите и се озовах в голяма почти празна банкетна зала. От лявата ми страна се чу цвърчене, избухнаха пламъци. Двама дребнички гърци танцуваха около една маса, пляскаха с ръце и подвикваха: „Ооо-пааа!“, докато трети се опитваше да овладее огъня, който сам бе запалил. Насред цялата тази суматоха намръщено седеше самият кмет — Джон Уилсън. Ястието в чинията пред него се наричаше саганаки — по същество прясно сирене, залято с алкохол и запалено. Когато се приближих, той бе набол на вилицата си голямо парче и го поднасяше към устата си. В този момент ме видя и ми направи знак да седна на празния стол срещу него.
— Харесва ли ти тая гадост, Кели?
Вдигнах рамене.
— Пържено сирене. Какво му е, та да не ми харесва?
— Дай му и на него една порция — нареди Уилсън.
Келнерът се усмихна и запали още един дебел резен сирене. След като получих своята чиния, Уилсън изгледа момчетата и те изчезнаха надолу по стълбите. Останахме сами: аз, кметът и двете порции саганаки.
— Дразнят ли те федералните, Кели?
— Да, донякъде.
Кметът посочи с вилицата си към мен.
— Как, дявол да го вземе, се накисна в тая история?
— Не знам.
— По случайност, а?
Вдигнах рамене.
— Може би…
— Лъжеш! — Уилсън си отряза ново парче от мезето и задъвка усмихнато. — Но в това няма нищо лошо. Всички лъжат.
— Смятате ли?
— Смятам, я! Но по някакъв начин всичките тия тъпанарски лъжи ми помагат да възстановя доверието си в човешката природа.
— Колко успокоително.
— Доколкото схващам, федералните полагат големи усилия, за да ти повярват. Онази агентка… как й беше името?
— Лосън. Катрин Лосън.
— Да, Лосън. Та тя си мисли, че ти си свързан по някакъв начин с тази история. Само дето не знае как. Така или иначе, иска да си й подръка. Да те наглежда. Смяташ ли да дояждаш това?
Поклатих глава. Кметът набоде саганакито ми и го прехвърли в чинията си, без да спира да говори:
— Идвам тук по два-три пъти седмично. Понякога за да обядвам. Или пък просто за да се завра някъде. Да послушам тия смахнати копелета как подвикват: „Ооо-пааа, ооо-пааа!“ и тъй нататък. Да пийна чаша вино. Тук правят хубава риба. Ти ядеш ли риба?
— Разбира се.
— И аз. Чикаго е град на пържолите и аз ги обичам. Нищо обаче не може да се сравни с една хубава риба. Както и да е. И така, от Бюрото искат да си им подръка, но без да им се пречкаш.
— Мисля, че разбирате защо.
— Естествено, че разбирам! Ти си костелив орех. Не ти пука с кого се бъзикаш. Или защо. С теб не може да се спори, не ти увира главата и тъй нататък, и тъй нататък. Не ме карай да почвам. Вече и без това имам киселини. Искаш ли да вечеряш?
— Не, благодаря.
— Хубаво, на мен и без това не ми се вечеряше с теб. Виж сега как стоят нещата. Федералните смятат да те ползват като чирак и накрая да си измият ръцете с теб. А това никак не ти харесва. Ама никак! Прав ли съм?
— Поставено по този начин…
— Междувременно някакво нагло копеле убива хора в обществения транспорт. Без причина, ей така, за да си направи кефа. И докъде ще стигнем така?!
Докато кметът говореше, бузите му бяха станали морави — грапавата му кожа беше набраздена с лилави кръвоносни съдове.
— Не знам докъде — отвърнах аз.
— И аз не знам. — Той посочи с широк жест празния ресторант. — Огледай се. Бях тук само преди две вечери и кръчмата беше пълна. А след една седмица кой може да каже какво ще бъде? Хората вече се боят да си подадат носа от прага на къщата.
— Или на хотелската стая.
— Именно. Ти знаеш ли колко може да ни струва тоя педал само като загуби от туризъм? — Уилсън отпи от водата в чашата си и схруска бучка лед.
— Какво точно искате от мен, господин кмете?
Докато дъвчеше леда, Уилсън обходи с поглед празното помещение.
— Я се изправи за момент.
Станах. Кметът заобиколи масата, застана зад мен и ме претърси със завидна сръчност.
— Не си мисли, че си толкова специален. Напоследък претърсвам и жена си за микрофони, преди да си легнем вечер.
— Блазе ви…
— Да, бе! Сядай. — Аз седнах. Уилсън се наведе през масата и за миг провеси челюст така, че видях кътните му зъби. — Искам да работиш по случая за мен, но без да те усетят. Без официални взаимоотношения с кметството.
— Само ние двамата?
— Плюс Родригес. Той ще се оглежда и ще слухти около федералните, които, ако трябва да се обзаложим, няма да постигнат нищо с работната си група.
— Нямате добро отношение към Бюрото, така ли?
Уилсън презрително махна с ръка.
