— Готов ли си да умреш като герой? — В гласа му имаше повече любопитство, отколкото заплаха. Може би искрено се интересуваше от равнището на душевния ми комфорт преди предстоящата среща със смъртта. Помислих си, че каквото и да кажа, просто ще ускоря развръзката, а определено не бързах за никъде. Затова си замълчах. Гледах маската и се опитвах да си представя лицето зад нея. Той повдигна леко пистолета нагоре и пръстът му едва-едва натисна спусъка. Сигурно си мислите, че подобно деликатно движение остава незабелязано за страничния наблюдател. Повярвайте ми, когато пистолетът е насочен към теб толкова отблизо, всичко се вижда. Той съвсем леко помръдна показалеца си, упражнявайки може би половинкилограмов натиск. После пръстът му спря, ръката му повдигна пистолета нагоре и след това замахна надолу — рязко и решително. След което чикагският асфалт се вдигна, за да посрещне лицето ми, и ме обгърна мрак.
След половин час Робълс се намираше на три километра от станцията на метрото при Саутпорт Авеню. Беше се преоблякъл в широк суичър с логото на „Найки“. Нахлузил качулката си ниско над лицето, той гледаше през прозореца на автобус № 136, който в този момент излезе на Лейк Шор Драйв по посока към центъра. Снегът бе престанал така внезапно, както бе завалял, и зимното слънце обливаше града със студена светлина. Някаква жена в „Хонда Сивик“ караше близо до автобуса. С рамо притискаше към ухото си мобилен телефон и същевременно се оглеждаше в огледалото за обратно виждане. Робълс видя как предното колело на хондата настъпи осевата линия, а десният й калник едва не се отри в автобуса. Шофьорът наду клаксона. Жената откъсна поглед от отражението си, колкото да изправи волана, и размаха среден пръст по адрес на всички ползватели на градския транспорт. Доволна, тя затвори мобилния телефон и отново се вторачи в огледалото.
Робълс усети как го обзема ярост, но успя да се овладее. Извади от джоба си карта на Чикаго и огледа центъра. Познаваше добре карето, което го интересуваше, но може би за стотен път очерта с пръст маршрута си. Обичаше да обмисля нещата докрай. По този начин, като дойдеше моментът за действие, не губеше време в умуване. Всичко при него се развиваше като на видеозапис: натискаш бутона и филмът започва.
Робълс изчака, докато автобусът зави по „Уекър“, после тръгна към задната врата, придържайки се за перилото над главата си. Някаква старица седеше до вратата, потропваше с крак по пода и ругаеше под носа си. Отначало Робълс си помисли, че ругатните й са предназначени за него, но после осъзна, че е просто поредната луда, пътуваща с градския транспорт.
Докато се усмихваше на бабичката, той си представи как прерязва гръкляна й. Тя вдигна глава, изгледа го, тропна с крак и продължи да ругае. В предната част на автобуса се чу припукване на радиостанция. Шофьорът я вдигна към ухото си, заслуша се и после каза в микрофона нещо, което Робълс не разбра. Но той така или иначе се досещаше за какво си приказват. Натисна бутона, за да поиска спирка.
Автобусът отби до бордюра, вратата се отвори и Робълс слезе. Тръгна на юг по Стейт Стрийт и след малко зави вляво по „Лейк“. Сградата беше на четири-пет етажа, облицована с грубо издялан варовик от Индиана, почернял от саждения дъх на големия град. Той си сложи ръкавици и влезе във фоайето, където нямаше никой; видя редица метални пощенски кутии и подножието на извитото дървено стълбище. Заизкачва се през стъпало, докато стигна до последния етаж, сви зад ъгъла и закрачи по дълъг тесен коридор, който миришеше на мръсни памперси. В края на коридора имаше малко прозорче и един тъжен слънчев лъч осветяваше дървена врата със сребриста топка. Ключът беше залепен с тиксо под синтетичния оранжев мокет, вляво от вратата. Робълс отключи и влезе.
Апартаментът беше едностаен, с една-единствена лампа в средата на тавана и втора врата, която вероятно водеше към банята. Насреща имаше три прозореца. По-големи от прозорчето в коридора, те гледаха на изток, към един квартал, зад който се простираше езерото. На преден план се виждаше извита конструкция от зеленикави носещи греди и гладък лъскав метал — надземната линия на Централния пръстен, която се извиваше покрай пресечката на „Лейк“ и „Уобаш“.
Робълс отвори единия от прозорците и се надвеси надолу. Откъм улицата повя леден вятър. Един гълъб скочи на перваза и го изгледа ококорено. Робълс се дръпна навътре и спусна щорите на трите прозореца. После се върна в средата на стаята, където беше оставена сивкава метална кутия, покрита с бял чаршаф. В нея се намираше снайперска карабина „Ремингтън 700“ с оптически мерник и кутия .308-калиброви патрони тип „Уинчестър“. Робълс извади карабината и я разглоби на пода. По линията премина влак; прозорците затракаха, подът под коленете му се затресе. Той се усмихна. Още не бяха спрели движението по посока към центъра. Въпреки инцидента на „Саутпорт“. Нямаше нужда. Поне засега.
