— Точно това. Е, какво мислиш?
— За кое? — попитах аз.
— За медиите.
— Че са в истерия, както обикновено. Може би повече от друг път.
— Истинска менажерия.
— Прав си.
Влязохме в един „Старбъкс“ и дадохме поръчките си на бара. После седнахме до прозореца и се загледахме към улицата.
— Стрелецът е един и същ, Винс.
Родригес ме изгледа над ръба на чашата си.
— Сигурен ли си?
— Натам сочи логиката.
Полицаят отпи от кафето си.
— В единия случай имаме близък изстрел с пистолет. В другия — със снайперска карабина.
— И ти смяташ, че не са свързани?
Родригес поклати глава.
— Не съм казал такова нещо. Просто не ми се връзват нещата. Няма ясен почерк.
Вдигнах рамене.
— Убиецът е един и същ.
— Или убийците — каза той. — Да поговорим малко за онази уличка.
Полицаят разгъна една салфетка на масата пред себе си и начерта план на квартала около „Корнилия“.
— Значи, завиваш зад ъгъла и виждаш отпечатъци от стъпки, които продължават напред по пряката. Така ли?
Кимнах.
— Хубаво. Снегът вали, да речем, от десетина минути. Така ли?
— Максимум — отвърнах аз.
— И отпечатъците са от един човек?
— Само от един.
— Но когато тръгваш по тях, той те причаква. Скрит зад контейнер, горе-долу по средата на отсечката.
— Може да се е върнал назад? — предположих аз.
— Тогава щеше да има два чифта отпечатъци.
— Не и ако е стъпвал в собствените си следи.
— Като индианец от комиксите, а? Ти майтап ли си правиш с мен!
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че въпросният тип, стрелецът, е изтичал напред по уличката и е свил зад ъгъла. — Родригес начерта една дълга извита стрелка, за да обозначи маршрута. — Но е имал съучастник, който те е причакал зад контейнера.
— В засада, така ли?
— Точно така.
Поклатих глава.
— Мъжът, който опря пистолета в главата ми, беше убиецът от „Саутпорт“.
— Няма как да си сигурен в това.
— Имаше пръски от кръв по палтото си. Сто на сто е бил той.
Родригес погледна още веднъж чертежа си.
— Хубаво, а какво ще кажеш за този вариант? Съучастникът чака в уличката. В момента, когато нашият убиец свива зад ъгъла, той хуква напред.
— И убиецът заема мястото му зад контейнера — добавих аз. — Положително така е станало. Няма друг начин.
— Може би — каза Родригес. — Но сега идва трудната част.
— Мотивът?
— Именно. Защо му е било нужно на убиеца да остави съучастник в тази уличка, за да причака теб или когото и да било? Освен ако това не е целта на цялото упражнение, причината за стрелбата на станция „Саутпорт“.
— Ако аз съм бил крайната му цел, защо не ми пръсна черепа, когато имаше тази възможност? Защо ме остави жив? Няма логика.
Родригес въздъхна и изхвърли чашата от кафето си в кофата за боклук.
— Ти какво, от такива лайнари логика ли чакаш?
Щях да му отговоря, но телефонът ми звънна. Вдигнах го до ухото си и чух отговора. Беше лайнарят.
Мъжът на име Нелсън държеше телефона плътно до ухото си и гледаше през улицата към витрината на „Старбъкс“.
— Майкъл Кели, как си, приятелю?
— Познаваме ли се? — попита дрезгаво Кели. Гласът му беше уверен, донякъде любопитен, но рязък. Глас на ченге, макар и бивше.
— Питаш дали ме познаваш, а? Тази сутрин допрях пищов до главата ти. Беше доста забавно. След това взех една снайперска карабина „Ремингтън 700“ с оптически мерник и пръснах мозъка на някаква нещастница в един влак. Както виждаш, познаваме се.
Силуетът в „Старбъкс“ леко повдигна глава и направи знак на полицая, седнал срещу него. Нелсън се усмихна.
— Кажи на полицай Родригес, че куршумът беше „Нозлър Акюбонд“ с дванайсет грама метателен заряд, поставен върху гилза „Блек Хил“, система „Уинчестър“. Предназначен е специално за стрелба през стъкло. Между другото как е там кафето? За мен „Старбъкс“ е пълен боклук. Но пък чувам, че напоследък били почнали да си пекат и мелят сами зърната. Връщат се към изконните ценности един вид. Не е зле.
Ако беше изненадан, Кели с нищо не го показа. Главата му изобщо не помръдна.
— Дори не погледна встрани! Много добре, Кели. Така или иначе няма да ме видиш. Но не се притеснявай. Аз те държа под око, ама не през оптическия мерник. Него отдавна вече го няма. Кажи на доблестните служители от чикагската полиция да не си губят времето да го търсят.
— Какво искаш?
— Какво искам ли? — Нелсън изпръхтя презрително в мобилния си телефон. — Не ти искам смъртта. Ако я исках, можех да свърша тази работа още днес. Не, най-напред ще те оставя да се помъчиш. Въпрос на чест, не мислиш ли?
— Какво, по дяволите, разбираш ти от чест!
— Честта според великия Омир се завоюва чрез страданията на противника. Колкото повече те накарам да се мъчиш, толкова по-голяма ще е славата ми.
При това позоваване на Омир Кели настръхна.
— Ти ще умреш, мръсно копеле!
— Несъмнено. Въпросът е: колко души ще повлека в гроба след себе си.
