Той й помогна да се намести колкото може по-добре. Съзнанието му бе измъчено. После забърза към флагмана и попита главния флотски лекар за кората.
— Съжалявам, драги мистър Струан, но това са празни приказки. Съществува легенда за графиня Синкон, съпруга на испанския вицекрал на Перу, която пренесла кората от Южна Америка в Европа през седемнайсти век. Била известна под името „йезуитска кора“, а понякога я наричали „синкона“. Но когато я използвали в Индия, било пълен провал. Нищо не струва! Проклетите паписти биха казали какво ли не, стига да привлекат новопокръстени.
— Откъде, по дяволите, мога да взема малко?
— Наистина не знам, драги ми господине. Предполагам, от Перу. Но защо толкова се тревожите? Куинс таун е изоставен сега. Няма от какво да се безпокоите, щом не вдишвате нощните изпарения.
— Маларията току-що повали един приятел.
— О! Тогава силно прочистете с каломел. Възможно най-бързо. Разбира се, нищо не обещавам. Незабавно ще му поставим пиявици.
Струан се допита и до главния лекар на армията, а после, последователно, до по-низшестоящите лекари — военни и цивилни, и всички те му отговориха по един и същи начин.
Тогава Струан си спомни, че Уилф Тилмън е жив. Забърза към кораба му за опиум.
И докато Струан разпитваше лекарите, Гордън Чен се беше върнал в Тай Пинг Шан и бе изпратил да повикат десетте водачи на Триадата, които му се подчиняваха. Те се бяха върнали в собствените си щабове и бяха изпратили за десетимата подчинени им водачи. С невероятна скорост се разпространи вестта, че трябва да се намери определена кора от определено дърво. Чрез сампани и джонки новината проникна през пристанището на Уоулун, за да достигне скоро къщурки, села и градове. Нагоре по крайбрежието, надолу по крайбрежието, във вътрешността. Скоро всички китайци от Хонконг — били те членове на Триадата или не — знаеха, че се търси рядка дървесна кора. Не знаеха от кого и за какво: знаеха само, че е предложена висока награда. Тази вест стигна и до ушите на агентите на мандарините, които се бореха срещу Триадата. Те също започнаха да търсят кората, и то не само заради наградата. Те разбираха, че част от кората вероятно можеше да бъде използвана като примамка за демаскиране на вождовете на Триадата.
— Извинете, че идвам неканен, Уилф. Аз… — Струан спря, разтревожен от вида на Тилмън.
Тилмън се бе подпрял на подгизнала от пот възглавница, лицето му бе това на скелет, с цвят на неизбелен стар лен, бялото на очите му бе придобило мръсножълт цвят.
— Влизайте — каза той с едва доловим глас. Сега Струан забеляза, че Тилмън, който имаше хубави, здрави бели зъби, беше беззъб.
— Какво е станало със зъбите ви?
— От каломела е. Така въздейства на някои хора… — Гласът на Тилмън глухо се носеше. Очите му излъчваха странен блясък. — Очаквах ви. Отговорът е „не“!
— Какво?
— Не. Просто „не“. — Гласът на Тилмън укрепна. — Аз съм неин настойник и тя никога няма да се омъжи за вас.
— Не съм дошъл да й искам ръката. Просто дойдох да ви видя и как е маларията…
— Не ви вярвам. — Гласът на Тилмън истерично звънна. — Вие просто се надявате да умра!
— Това е смешно? Защо трябва да искам да умрете? Тилмън със затруднение вдигна звънчето, което бе поставено на миришещата на вкиснато завивка, и позвъни. Вратата се отвори и един бос грамаден негър влезе. Той беше роб на Тилмън.
— Джибидая, кажи Купър и миси да дойдат веднага тук.
Джибидая кимна и затвори вратата.
— Още търгуваме с хора, Уилф?
— Джибидая е доволен от положението си, дяволите да те вземат! Вие си гледайте вашата работа и ни оставете да си гледаме нашата, гадна свиньо!
— По дяволите вашата „работа“, проклет роботърговец.
Вторият кораб, на който бе попаднал Струан, се бе запечатал в паметта му и от време на време още сънуваше кошмари, че е на борда му. Със своя дял от наградата за Трафалгар той се бе откупил от флота и се бе наел като каютен прислужник на един английски търговски кораб, който браздеше Атлантика. Бяха вече далеч в открито море, когато откри, че бе кораб за незаконна търговия с роби, който отиваше до Дакар и после през долния Атлантик и екваториалната ивица до Савана. Мъже, жени и деца мряха в трюмовете като мухи. Техните предсмъртни викове и степания отекваха в ушите му, зловонието го задушаваше седмица след седмица. Бе дезертирал в Савана. Това бе единственият кораб, от който бе дезертирал през живота си.
— Вие сте по-лоши от търговци с роби — каза той с груб глас. — Вие просто купувате плътта, слагате я на дръвника и вземате печалбата. Виждал съм пазар за роби.
— Ние се отнасяме добре с тях! — изкрещя Тилмън. — Те са просто диваци, а ние им осигуряваме хубав живот. Наистина! — Лицето му се сгърчи, като се облегна назад и се бореше да събере сили, отчаян от завист към жизнерадостта и здравето на Струан. Усещаше приближаването на смъртта. — Ти няма да се възползваш от смъртта ми, Бог ще те прокълне завинаги!
Струан тръгна към вратата.
— По-добре почакай! Това, което ще кажа, те засяга.
— Нищо от това, което ще кажеш, не може да ме засяга!
