— Всичко е наред, мила — каза той. Лайза все още стоеше като канара пред каютата на децата си.
— Благодаря, Тайлър — каза тя и остави пищовите. — Тежко ли беше?
— Горе-долу. Заради среброто. Пирати в самото пристанище! В пристанището! Между пиратите имаше и англичани. Убих един, но водачът, да го вземат мътните, се отърва. Децата добре ли са?
— Да. Те са вътре. Сега спят. — Лайза се поколеба. — Мисля, че трябва да поговорим.
— Нали говорим!
Тя тръгна угрижена към главната каюта. Той я последва и тя затвори вратата.
В три бела Брок отново се качи на палубата. Мъглата се разсейваше, но вятърът бе стихнал. Той подуши въздуха и опита вкуса му — скоро вятърът щеше да задуха с нова сила и на сутринта мъглата щеше да се разнесе.
— Горт, да слезем долу и да проверим товара.
— Никой от тези гадове не е слизал долу, татко.
— Все пак ще проверим. Ела и ти, Нагрек!
Брок взе фенера и те се спуснаха долу.
— Ето! Вратата е все още залостена — каза Горт.
Усещаше раздираща болка в раната.
Брок отключи вратата и те влезнаха вътре. Постави фенера върху среброто и отново залости вратата.
— Да не си полудял, татко?
Брок гледаше към Нагрек.
— Какво има, мистър Брок? — попита Нагрек, вцепенен от ужас.
— Изглежда, Нагрек е пипал сестра ти, Горт.
— Не, не съм! Не съм, кълна се! — извика Нагрек. — Изобщо не я докосвал!
Брок откачи бича, който висеше на стената.
— Изглежда, отишъл в каютата й, докато е спяла, събудил я и си поиграл с нея.
— Изобщо не съм я докосвал, нищо лошо не съм й сторил, кълна се! — извика той. — Тя ме повика в каютата си. Тя ме повика! Днес следобед ми каза да отида при нея. Самата тя. Господи!
— Значи си бил в каютата й!
Горт се спусна към Нагрек, но изруга от болка, когато катранът се отлепи от раната. Нагрек побягна към вратата, но Брок го блъсна назад.
— Свършено е с теб, Нагрек!
— Нищо лошо не съм й сторил, кълна се в Бога, кълна се…
— Пъхал си мръсните си ръце под ризата й!
Бичът продължаваше да се впива в тялото на Нагрек и Брок постепенно го натика в дъното на трюма.
— Пъхна ги, нали, мръснико?
— Кълна се в Бога, не съм я докоснал. Недейте, мистър Брок! Моля ви! Нищо не съм й сторил… съжалявам… само я пипнах… нищо повече… нищо повече.
Брок спря и дъхът му секна.
— Значи е вярно. Чу ли, Горт? — И двамата се нахвърлиха върху Нагрек, но Брок беше по-бърз, стовари юмрук отгоре му и той загуби съзнание. Брок бутна Горт настрана. — Почакай!
— Но, татко, тази гад…
— Почакай! Майка ти каза, че бедното момиче се страхувало отначало да каже истината. Тес си мисли, че е забременяла от него, защото я пипал. Но Лайза твърди, че тя е девствена. Само я докоснал, слава богу.
Брок пое дъх, съблече Нагрек и почака, докато той дойде в съзнание. После отряза члена му. И го би до смърт.
— Искал си да ме видиш, татко — каза Кълъм с каменно лице.
Струан стоеше на върха на могилата с бинокъл на врата, но й пояса и скупчено на земята бойно желязо. Беше наблюдавал как син му слезе на брега, прекоси долината и се качи на хълма. Вятърът гонил облаците и слънцето на хоризонта обещаваше денят да бъде хубав. Струан посочи надолу.
— Гледката оттук е чудесна, нали?
Кълъм не каза нищо. Почувства как краката му омекват под огнения бащин поглед.
— Не си ли съгласен?
— Църквата ще… всички ще…
— Зная за църквата — прекъсна го Струан. — Чу ли за Брок? — Гласът му беше много тих и спокоен.
— Какво да чуя?
— През нощта го нападнали пирати. Прерязали кабела и корабът се довлякъл до брега. После се качили на кораба. Чу ли стрелбата?
— Да. — Кълъм се чувстваше потиснат и изтощен. Безсънните нощи, после мисълта, че той единствен може да ги спаси, решението и разговорът с Лонгстаф. — Но не знаех какво става.
— Да. Пирати в пристанището на Хонконг. Щом се вдигна мъглата, отидох до кораба на Брок. Той ми каза, че загубил седем души и капитана.
— Горт?
— Не. Нагрек Тъмб. Бедният умрял от раните си. Горт бил ранен, но не тежко. — Лицето на Струан сякаш се втвърди. — Капитанът загинал, като защитавал кораба си. Достойна смърт.
Кълъм прехапа устни и с разтуптяно сърце погледна могилата.
— Искаш да кажеш, че това е моята Голгота?
— Не те разбирам.
— Капитаните загиват в бой за кораба си. Това е моят кораб — този хълм — нали така? Искаш да знаеш дали искам да умра за него?
— Искаш ли?
— Не се страхувам от теб. — Думите се изтръгнаха грубо от сухото му гърло. — Има закони за убийците. Не мога да се бия срещу теб и можеш да ме убиеш, но ще те обесят за това. Аз не съм въоръжен.
— Ти смяташ, че бих те убил?
— Да, ако застана на пътя ти. А аз го направих, нали?
— Така ли?
— Ти беше бог за мен. Но вече трийсет дни съм с тебе и разбрах какъв си. Ти си убиец. Мародер. Пират. Контрабандист на опиум. Прелюбодеец. Купуваш и продаваш хора. Наплодил си копелета и гордеещ с тях, а името ти вони в ноздрите на почтените хора.
— Какви почтени хора?
— Искаше да ме видиш. Ето ме. Кажи какво искаш и да свършваме. Уморен съм от играта на мишка и котка.
Струан вдигна торбата си и я метна на рамо.
— Ела!
— Защо?
— Искам да поговорим насаме.
— Но сега сме сами.
