— Това ужасен джос. По-добре да напускаме тази проклета долина.
— Не е проклета, момиче. Но наистина тук има треска.
— Да. Но прости, че отново споменавам, не забравяй, че живеем на клепач на дракон.
Тя извърна очи нагоре и занарежда куп кантонски и мандарински жалби. Когато свърши, каза:
— Не забравяй, че наш фенг шуй тук ужасно страшно лош.
Струан трябваше веднъж завинаги да реши проблема, който го измъчваше от седмици. Ако напусне долината, всички ще я напуснат. Ако остане, Мей-мей може да заболее и да умре, а той никога не би рискувал това. Ако той остане, а тя замине за Макао, може да умрат други, които не бива да умират. Как да спаси хората от треската и същевременно да запази Куинс таун и Хонконг?
— Тай-пан, ние чуваме, че имали много неприятности в Кантон?
Той й разказа какво се бе случило.
— Фантастично луди. За какво плячкосват, айейа?
— Да, за какво им е?
— Но ужасно умно за всички да не горят Селце, докато не свършила търговия. Много умно. Какво ще стане сега? Ще тръгнете срещу Пекин?
— Първо ще се разправим с Кантон. После с Пекин.
— Защо Кантон, тай-пан? Това бил император, не те. Те само изпълняват заповеди.
— Да, но трябваше да ни предупредят за опасността. Ще платят откуп от шест милиона, и то бързо, иначе ще останат без град, по дяволите. Първо Кантон и после на север.
Мей-мей се намръщи още повече. Знаеше, че ще трябва да предупреди дядо си Джин-куа. Защото Ко-хонгът трябваше да намери парите за откупа и ако Джин-куа не бъде предупреден, той ще се разори. Преди никога не бе изпращала информация на дядо си и никога не бе използвала положението си и сведенията си за тайни цели. Но този път знаеше, че трябва. И силно се развълнува при мисълта, че ще участва в интрига. „Когато няма интрига и тайни — мислеше си тя, — животът е лишен от много радости. Чудно обаче защо е грабела тълпата, когато не е имало нужда от това. Глупаво.“
— Ще бъдем ли сто дена в траур за твой брат? — попита тя.
— Аз и сега съм в траур, момиче — каза той безсилно.
— Сто дена е обичай. Аз ще уредя китайско погребение с Гордън Чен. Петдесет професионални оплаквачи. С барабани, кречетала и знамена. Чичо Роб ще има погребение, кое ще се помни много години. В това няма да пестим пари. После ти ще бъдеш доволен, както и богове ще бъдат доволни.
— Не можем да направим такова нещо! — каза той ужасен. — Това не е китайско погребение. Не можем да наемем професионални оплаквачи!
— Тогава как ще показваш на публика, че обичал брат и как ще дадеш на него почит пред истински хора на Хонконг? Не сме ли ние „Ноубъл хаус“? Можем ли да изгубим уважение на най-прост кули? Можем ли да покажем особено лоши обноски и лош джос? Ти просто не можеш да направиш това!
— Но това не е по нашите обичаи, Мей-мей. Ние правим нещата по друг начин.
— Разбира се — съгласи се тя с готовност. — Моя цяла гледна точка, тай-пан. Ти грижиш за свой престиж при варвари, а аз ще правя също при мои хора. Аз сама ще правя траур сто дни, защото аз не мога да отида публично на твое и на китайско погребение. Аз ще облека бели дрехи, кое цвят на оплаквачки. Ще поръчам масичка и всяка нощ ще покланяме на нея. После, на края на сто дни, ще изгорим масичка, както винаги, и негова душа ще възроди, както винаги. Това, тай-пан, е джос. Богове имат нужда от него, няма значение.
Но той не я слушаше. Блъскаше си ума да намери отговор: как да се пребори с болестта, как да задържи долината и как да защити Хонконг.
Три дни по-късно Роб бе погребан до гроба на Карин, Волфганг Маус изнесе молебена в непокритата черква под безоблачното небе.
Присъстваха всички тай-пани освен Уилф Тилмън, който все още лежеше в корабчето на „Купър — Тилмън“, болен от треската на Хепи вели и едва дишащ. Нямаше го и Лонгстаф. Той, генералът и адмиралът бяха вече отплували за Кантон заедно с флотските и армейските кораби и с всички войници, които бяха все още годни. Болестта дизентерия бе вече поразредила редиците им. „Немезис“ бе тръгнал най-напред.
Сара седеше на първата грубо скована пейка. Бе облечена в черни дрехи и носеше черен воал. Струан също беше облечен в черно. Както Мери и Лайза, Тес и другите. Мъжете бяха облечени траурно и се потяха обилно.
Струан се изправи да прочете глава от библията. Шиваун го наблюдаваше с интерес. Предишния ден му бе изказала съболезнованията си и разбра, че не може да направи нищо повече. След една-две седмици всичко щеше да си дойде на мястото. Сега, след смъртта на Роб, се налагаше да промени плана си. Бе възнамерявала да се омъжи скоро за Струан и да го отведе: първо във Вашингтон, за да го запознае с влиятелни хора, а оттам в Лондон и в Парламента, но вече със солидни американски връзки. После отново във Вашингтон, този път като посланик. А ето сега планът трябваше да се отложи, защото той не можеше да замине, без да подготви Кълъм за поемане на длъжността.
