— Ходех т’авес-шкех; аалейк саллим, у раххмехт Аллах! (Господ да те пази; мир и милосърдието на Властителя да бъдат с теб!)
Мелеф, предводителят на кюрдите ширвани, на когото изрекох тези прощални думи, ми подаде ръка от своя бял кон. Рядката му брада потрепваше около тесните устни, а в ъгълчетата на очите му се бяха образували ситни бръчици, които толкова малко ми харесваха.
— Ас колихме тах; бу калмехта та зиух такзихр накехм; атина та, Аншиаллах, кхериа! (Аз съм твой слуга; не пестя нищо, за да ти служа; дай Боже, твоето гостуване да бъде щастливо!)
Стисна ми ръката и с един кос поглед каза на придружителите си, че сега и те трябва да се сбогуват.
— Ходех шголетах раст инит. (Господ да те подкрепя в твоите намерения.) Ходех ес-ш тях рашибитх. (Господ да бъде доволен от теб.) Ходех даулета та мазен бекет. (Господ да умножи твоето богатство.) Саллам аллейк, яхримен ахзис! (Мир на теб, верни ми приятелю!)
Тези и други подобни викове прозвучаха около мен, докато двайсетина ръце се мъчеха да раздрусат десницата ми. Беше наречието курманджи и труден като него ми се видя характерът на тези кюрди по време на четиридневното ми пребиваване при тях. Бях радостен, че съм успял да се измъкна читав, и поради това правех всичко възможно да съкратя сбогуването.
Подадох ръка в кръга наоколо. Моят хаджи Халеф също го стори и после препуснахме, придружени от един ездач, който трябваше да ни отведе по най-добрия път през Бююкзаб до горните себари-кюрди.
Водачът беше причудливо облечен. По червената му кухлик1 бяха пришити дълги кожени ленти, които му висяха по лицето и врата като краката на исполински паяк. Широките шалвари бяха на жълти и черни ивици. Две кожени парчета, вързани около босите крака, представляваха обущата. Горната част на тялото бе покрита от елек на зелени и бели карета, от чиито раменни отвори се измъкваха две мургави космати ръце, принадлежащи сякаш на някоя човекоподобна маймуна. Мъжът имаше открито лице и честни очи, с които сегиз-тогиз ме проучваше обстойно.
— Сихди — попита Хаджи Халеф, след като може би в продължение на половин час бяхме яздили мълчаливо, как се казва мошеник на кюрдски?
— Херамбаз.
— Всеки от тези кюрди е херамбаз.
— Говори тихо!
— Защо, сихди? За да не ме чуе тоя кюрд? Дори и да можеше да говори арабски, той пак нямаше да разбере моето наречие, защото аз сега нарочно говоря езика на Могреб2, а тук той е непознат. Всички кюрди са разбойници. Аллах е всезнаещ и той знае, че от предводители на ширвани не може да дойде нищо добро. Видя ли гърбавия му нос и острите очи? Неговата душа е като тази на лисица.
— Зная го, Халеф. Ние повече няма да си имаме работа с него.
— Хамдулиллах (Слава на Аллах), че се махнахме от него! Но забеляза ли, че малко преди потеглянето ни двама ездачи напуснаха селото?
— Не. Това обстоятелство страх ли ти вдъхва?
— Страх, сихди? Аз съм хаджи Халеф Омар бен хаджи Абул Аббас ибн хаджи Давуд ал Госарах. Та нали винаги съм ти служил вярно и храбро. Бях с теб в Сахара, в Маср3, в Белад ел Мараб, в Мосул, при поклонниците на Дявола и даже при скипетарите и в никоя опасност не съм се дръпнал от страната ти. Забелязал ли си някога да съм изпитал страх?
— Не. Моят храбър Халеф никога не се е страхувал.
Той засука много самодоволно мустака си, който отляво се състоеше от мляко, а отдясно — от някой и друг косъм, тикна назад чалмата, изпъна възможно по-високо своята дребна, суха фигура и разхалтави обкованите със сребро пищови. След това ефектно въведение подхвана:
— Ти каза истината, сихди. Ти си най-храбрият мъж и най-големият воин на западните страни. Имаш една силна пушка, за да убиваш с нея лъва, черната пантера и мечката. По-нататък имаш една кремъклийка, от която можеш да изстрелваш много куршуми, без да я пълниш. Имаш също два малки пищова, дето гърмят шест пъти в минута. Но аз съм твоят приятел и закрилник хаджи Халеф Омар и под моята закрила ти си бил сигурен като в сянката на Аллах и Пророка. Аз и днес ще бдя над теб, та никой враг да не може и косъм да побутне от главата ти.
— Това очаквам и аз — отвърнах сериозно, макар че едва съумях да сдържа една лека усмивка.
Моят дребен Халеф обичаше малко да ги поразтяга, но въпреки това знаех, че във всяко отношение мога да разчитам на него.
Той отвори отново уста, за да продължи собственото си превъзнасяне, но бе прекъснат от нашия придружител.
Бяхме напуснали шерваниското село при първата утринна дрезгавина и придружени донякъде от неговия повелител. Изтокът постепенно бе просветлявал и сега първият лъч на слънцето се стрелна покрай нас, за да облее с бляскава светлина талазите на Заб. Водачът скочи от коня, коленичи с отправено към утрото лице и извика с разперени, ръце:
— Иа Шемс, иа Шемс, иа Шемс! (О, Слънце, о, Слънце, о, Слънце!)
Остана коленичил, докато огненото кълбо напълно се издигна на небосклона. После стана. Бях изненадан и сега се обърнах с въпрос към него:
— Йесиди4 ли си?
