— Какво ви е, Люпен?
— На мен ли? Нищо.
— Не, вие криете нещо… Ето, че се усмихвате… Скривалището на Добрек ли, неговото стъклено око ли ви кара да се усмихвате тъй?
— Бога ми, не.
— В такъв случай?
— Казвам ви, няма ми нищо. Ей така, просто един спомен…
— Приятен?
— Да… да… прекрасен. Това беше през нощта край остров Ре, в рибарската лодка, с която подготвихме бягството на Жилбер… Ние двамата бяхме сами на кърмата на лодката… Помня… Аз заговорих… Казах й всичко, което криех в сърцето си. Беше така тихо…
— И?
— Кълна ви се, жената, която притисках към гърдите си… О, дълго време, секунди… Все едно! Кълна се в Господа, беше не само признателна майка, не само нежна приятелка, но развълнувана и страстна жена…
Люпен добави с усмивка:
— Която на другия ден бягаше, за да не ме срещне никога повече.
