По-неспокоен е лъвът в леговището си, отколкото мъдрецът сред книгите си. Защото за теб Царствата и техните войски са нещо могъщо и вечно, а за него не са нищо повече от временни играчки, които могат да бъдат съборени само с едно помръдване на пръста…
Младият подполковник несъмнено беше пиян и твърдо решен да си навлече неприятности.
Първата вечер на полета от Денвър до Кълтис той влезе накуцвайки в трапезарията на междузвездния кораб и се огледа. На куртката на зелената му униформа имаше лента с ярки отличителни знаци. Беше висок и слаб офицер, прекалено млад за ранга, който имаше в Експедиционния корпус на Западния земен съюз. Живото изражение на откритото му лице създаваше впечатление за безобидност.
Докато стоеше и оглеждаше помещението, стюардът безуспешно се опитваше да го насочи към едно близко сепаре, сервирано за един човек. След това, без да обръща внимание на стюарда, той се обърна и се запъти право към масата на Дау де Кастрис.
Когато офицерът наближи, заядливото малко човече, наречено Патер Тен, чието обичайно място беше до лакътя на Де Кастрис, се смъкна от стола си и отиде при стюарда, който продължаваше да гледа смутено след подполковника. Стюардът се намръщи и се наведе напред, за да чува по-добре Патер Тен. Известно време двамата поговориха тихо, поглеждайки към подполковника, сетне бързо излязоха заедно от трапезарията.
Офицерът стигна до масата, дръпна едно свободно кресло и без да дочака покана, се настани срещу светлокестенявото красиво момиче, седнало отляво на Де Кастрис.
— Казаха ми, че това е привилегия на първата вечер от полета — любезно осведоми той всички седящи около масата. — Можем да седнем, където пожелаем, и да се запознаем със спътниците си. Как сте?
В следващата секунда никой не проговори. Де Кастрис само се усмихна — подобие на усмивка, която едва изви устните върху красивото му лице, обрамчено от черна коса, леко посребрена на слепоочията. От пет години заемаше поста Министър на междузвездните работи на Земната коалиция на източните нации и беше известен с успеха си сред жените. Тъмните му очи не изпускаха кестенявото момиче от момента, в който я беше поканил да седне на неговата маса заедно с баща й, наемен войник. Третият от компанията беше Пълномощник от Екзотика. В усмивката му нямаше нищо заплашително, но при вида й момичето леко се намръщи и инстинктивно постави длан върху ръката на баща си, който се беше привел напред, за да заговори.
— Полковник… — Бащата на момичето носеше на външния си джоб знака на офицер от Дорсай с чин полковник, на договор с екзотите на Бакхала. Лицето му с бронзов загар и с неестествени, силно напомадени мустаци, щеше да изглежда нелепо, ако не беше безизразно като приклада на пушка. Усещайки ръката на дъщеря си върху своята, той прекъсна думите си и се обърна да я погледне, но нейното внимание беше насочено изцяло към натрапника.
— Полковник — обърна се тя към него на свой ред и младежкият й глас прозвуча едновременно раздразнено и загрижено след отсечения тон на баща й, — не мислите ли, че малко се увличате?
— Не — отвърна подполковникът, поглеждайки към нея. Тя затаи дъх, оказвайки се изведнъж пленена като птичка върху ръката на великан от странното и силно привличане на сивите му очи. Те изобщо не съответстваха на безобидния вид, който си беше придал при влизането си в помещението. За момент тези очи я накараха да се почувства безпомощна, сякаш неочаквано беше застанала гола под погледа му, подложена на неговата преценка. — Не смятам — чу го да казва.
Тя се облегна назад, повдигайки почернелите си от слънцето рамене, и с усилие успя да откъсне погледа си от неговия. С крайчеца на очите си го видя да оглежда масата — от облечения в синьо екзот, седнал в отсрещния й край, обратно към нея и баща й и накрая към мургавия, леко усмихнат Де Кастрис.
— Аз, разбира се, ви познавам, господин министър — обърна се той към Де Кастрис. — Всъщност избрах точно този полет до Кълтис, за да се запозная с вас. Аз съм Клетус Греъм — допреди един месец ръководител на Отдела по тактика при Военната академия на Източния съюз. Подадох молба да бъда прехвърлен на Кълтис — по-точно в Бакхала на Кълтис.
Той се обърна към екзота:
— Домакинът ми каза, че вие сте Мондар, Пълномощник от Кълтис за Анклава Сейнт Луис. Следователно Бакхала е вашият роден град.
— Сега е столица на колонията Бакхала — отвърна екзотът, — а не просто град, полковник. Знаете ли, сигурен съм, че всички ние сме много радостни да се запознаем с вас, Клетус. Но не мислите ли, че не е много редно за един офицер от въоръжените сили на Съюза да е в една компания с хора от Коалицията?
